ДАРОВЕТЕ НА ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ
миниатюри
ДАРОВЕТЕ НА ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ
Годишните времена са пътешественици, които всяка година ни поднасят дарове от далечни земи.
Пролетта идва с първите цветя, разцъфнали още в снега и скрива неизвестно къде пътническата си наметка. Тя облича бяла блуза на дърветата, пуска ветровете да продухат горите и поканва птиците да ремонтират гнездата си, за да снесат в тях пъстри яйца.
Лятото се пристига от Африка, с песните на орляци крилати певци. То се настанява в териториите, обитавани от пролетта и зове на празници. Цветя и храсти, дървета и треви, птици и горски обитатели с радост отиват на баловете, които неуморния пътешественик организира.
Есента - изумителен художник - посещава най-красивите части на света и търпеливо събира ярки цветове върху палитрата си. Умелата й ръка украсява листата и тревите и за няколко дни променя пейзажа. Тя раздава радушно богат товар плодове, като най-хубав дар от непознатите крайща.
Зимата се задава от Север, за да отдъхне от мрака и мъглите накрай света. На мястото за почивка, тя изтърсва кожуха си след уморителния път и затрупва горите и полята с пух. Това е единствения дар от онези бедни земи. Но децата го очакват с нетърпение, заради пързалките и снежните човеци, които се появяват през този сезон.
Всеки пътешественик поднася това, което намира далеч от тук. Щедрите им дарове ни радват месеци наред.
БЕЗМИЛОСТНА АГРЕСИЯ
Тътенът на артилерийска подготовка се носи цялата нощ. Тъмни облаци, осветявани от мълнии, прелитат низко над гората, като бомбардировачи над беззащитно селище. Едри шрапнели обсипват напуканата земя. Широките цепнатини бавно се затварят, сякаш някои залоства укритие в дълбок бункер. Изоставени, дърветата оголват снага под пороя.
Вятърът атакува призори, когато няма съпротива. Грубо, с ритници и удари, той води пред себе си мрачен неволник - студа, подчинен от завоевателя някъде на север. Горските пленници свеждат покорно глави. Злият победител разтърсва безмилостно клоните им и разкъсва пазвите им от шума. Шепи листа се отронват с тиха въздишка.
Доволен, господарят се отдалечава и слънцето разтваря със светли длани пелената от облаци. Гората просветва като изоставен дом, с широко разкрити врати. Сияние пронизва зъзнещите стволове и разпръсква сенките. Пъстрите декори в гигантската сцена, подсещат за непознати страни и герои със забележителни съдби. Може би ще чуем тържествената и тревожна музика на Вагнер, чиито акорди заглушават леденото дихание на агресора.
НАСТЪПЛЕНИЕ
Злобен вихър препуска стремглаво от север. Тежки облаци бягат от сприхавия му нрав. Когато ги настига, той сграбчва с вкочанените си пръсти влакнестите тела и ги тръска яростно, до умопомрачаване. Хиляди бели пухове се изсипват в бясна въртележка върху смълчаната гора.
На сутринта небето е синьо и слънцето озарява еднообразен пейзаж. Уморен, вятърът се е спотайва в някой овраг, загърнат със снежна пелена. Дърветата мълчат, белязани с бели ленти, които се губят високо между клоните им. Те се проточват там, където растат мъховете и сочат посоката, от която е нахлул неумолимия завоевател.
МАЛКА ПАУЗА
Слънцето огрява обсипаните със сняг пространства и горските обитатели се обаждат сякаш е ранна пролет. Не случайно руския природоописател Пришвин твърди, че чувства дъха й още в януари. Томпсън Ситън пък разказва кога синигерите веднъж в годината губят ума си. Това става в края на зимата, при завръщането на слънцето.
Не зная коя птица подвиква весело, но вероятно е синигер.
Радостна среща са и разцъфналите глухарчета, на припек край дърво, два дни преди Новата година. Златните им очи окуражават с усмивката си, въпреки предстоящите студове и мъгли.
ВОДОПАДЪТ ПРЕЗ ЗИМАТА
В първите дни на януари Витоша е покрита с повече от две педи сняг. Пътеката към Боянския водопад не е отъпкана, въпреки следите по нея.
Призори ниското слънце не огрява вцепенените от студ дървета. Странна е тишината над дълбокия дол, между скалистите брегове. Шумът на реката, долитащ зад дърветата, е заглъхнал. Кой знае как изглежда сега тя, окована от ледената прегръдка на зимата.
Изкачвам се бавно и предпазливо. Преценявам всяка крачка. Когато достигам целта, разбирам защо не чувам водата.
Скалите, от които се хвърля водопада, са обгърнати от кристална премяна. Като доспехи на рицар, те защитават могъщата им гръд. По периферията и над пукнатините се протягат стотици висулки, подобни на сталактити. Няколко пенливи струи приглушено шуртят сред причудливите фигури. Водата се плъзга върху леда, облива замръзналата площадка и изчезва под бронята.
Над скалите сияе синьо небе и слънцето огрява брезичките, надничащи от ръба им. В подножието сянката е трайна и температурите не помръдват. Течащата вода замръзва трудно, но ледения щит ще украсява водопада цялата зима.
СИНЬО УТРО
Мъглата обвиваше гората високо в планината. Влакнестите облаци пълзяха като допотопни чудовища от овразите, оглеждайки се наоколо. Първо се появяваха протегнатите шии, след тях се извличаха тромави туловища. Бяла, полупрозрачна завеса загръщаше бавно военното поделение, в което служехме и всичко потъваше в сивкав полумрак.
Мъглите се задържаха под високите скали, намятайки ги с топъл шал. Смразени зъбери стърчаха замислени над тях.
Една сутрин старите войници ни поведоха в края на поделението. Мястото бе високо и открито.
- Гледайте, - казаха те. - Вижда се Бяло море!…
Пред очите ни се простираше безкрайна равнина, накъдрена от студени, застинали вълни. Върховете се издигаха над нея, като самотни острови, със заливи и фиорди. Бледосинкава светлина оцветяваше облаците. Снегът скърцаше под краката ни. Този звук и нашите възклицания единствено нарушаваха тишината.
Наблюдавахме прехласнати пейзажа, след това тръгнахме към столовата. Докато закусвахме, духна вятър. Преди обяда замръзналото “море” изчезна и долината придоби познатия си изглед.
