ПРИЛЕПЪТ И СВЕТУЛКАТА

Веса Паспалеева

Приказка

Дядо Милко простря мокрите мрежи и седна пред колибата да си почине. Топлата лятна вечер спускаше ветрила над морето. Радулчо се метна върху коленете на дядо си и му показа свитото си юмруче.
- Познай, какво има в ръчичката, дядо!
- Навярно пак някое бисерно охлювче!
- Светулчица улових! - похвали се Радулчо. - Мъничка, със златно фенерче!
- Златно фенерче носи тая малка душица - засмя се дядо Милко. - Обикаля в тъмнината и търси двамината морски разбойници, дето й откраднали
кораловата огърличка.
- Какво думаш, дядо? Та нима светулката е имала такава скъпа огърличка?
- Имала е, сине, ала зли хора й я взели. Чакай барем да ти разкажа цялата приказчица. А ти пусни добрата буболечица да си лети на воля. Да святка с малкото си фенерче и да търси прилепа, нейният по-голям брат.
Радулчо пусна в тревата светулчицата и обгърна с малката си ръчица шията на дяда си.
- Хайде, дядо, започвай, тъй много искам да чуя приказката!
- Някога, преди много години, край този бряг имало една малка рибарска колиба. Живял в нея един рибар с двете си деца. Майка им била умряла. Помагали те на баща си, ходели с него за риба, нанизвали дребните рибки
да се сушат и се учили да плетат рибарски мрежи.
Една есен баща им се поболял тежко.
Децата отивали да ловят риба с въдиците си, ала често се връщали без нищо да уловят и тогава те си лягали гладни.
Бащата една сутрин им рекъл:
- Деца, отвържете лодката, качете се в нея и идете на отсрещния бряг да поискате от стария рибар малко пари. Той няма да ви откаже, а когато оздравея, ще му ги върна!
Отвързали децата лодката и се запътили към отсрещния бряг. Морето било тихо, чайки прелитали над главите им. Лодката се плъзгала по морската шир. Скоро те стигнали при стария рибар и му казали, защо еж дошли. Той бил с добро сърце. Веднага им дал спестените си пари и на тръгване дал на децата една коралова огърличка.
- Тая огърличка ще ви носи щастие през целия живот. Вземи я, мое синеоко момиченце, и никога не я сваляй от шията си! - казал старият рибар и ги изпратил до брега.
Братчето и сестричето му благодарили от сърце, сбогували се и седнали в лодката. Из пътя вълните взели да се къдрят.
- От запад идва рибарска лодка - казало момченцето. - Лодката пори вълните много бързо. Идват към нас!
- По-добре, че идват насам. Няма да пътуваме съвсем сами - рекло момиченцето,
От лодката замахали двама мургави мъже. Доближили се съвсем до лодката на децата и се провикнали:
- Какво търсите съвсем сами в открито море?
Децата казали, че си отиват у дома и че са изпратени от болния им баща да поискат в заем малко пари от добрия стар риболовец, който живеел на отсрещния бряг.
Двамата морски разбойници не пощадили и децата. Ограбили парите им и взели кораловата огърличка от шията на момиченцето.
Свечерявало се. Децата разплакани се връщали към рибарската колиба.
- Аз не смея да се върна у дома - казало плахо братчето.
- И мен ме е страх - рекло сестричето. - Как ще се върнем без парите и без скъпата коралова огърличка?
- Боже, превърни ни на някакви животинчета, дето излитат само нощем, та да можем да намерим скривалището на двамата морски разбойници и да си вземем парите и огърличката - замолило се момиченцето. И момченцето
вдигнало ръчички и повторило думите на сестричето си.
Господ послушал молбата им и ги превърнал на светулка и прилеп. Заскитали те нощем, обикаляли навред с надежда да открият двамината разбойници. Светулчицата носила фенерчето си в ръчица, а прилепът се провирал в тъмните къщи, надзъртал под стрехите и хлопал с крилата си, сякаш плющели платната на някаква гемия…
Изминали много години оттогава, братчето и сестричето не успели да намерят морските разбойници и не се върнали в колибата при болния си баща. Лутали се около брега и все не можали да я разпознаят в тъмнината. Така
много тъгували децата за баща си, че прилепът ослепял от мъка, а светулчицата летяла ниско над главите на хората, поднасяла златното си фенерче и все търсила кораловата огърличка, която според думите на стария рибар, щяла да им донесе щастие за през целия живот!
- Ето пак светулчица, дядо - извика Радулчо и се спусна да я захлупи с калпачето си.
Дядо Милко погледна след малкото палавниче, изправи се пред колибата и хвърли поглед към морето.
- Да се прибираме, дядовото, ще има буря! - процеди през луличката си старият и започна да прибира мрежите.

——————————

сп. „Морски сговор”, бр. 1-2, 1 януари 1943 г.