ПО ПЪТЯ
Броди слънцето по заснежените вейки на орехите, а зад тях в далечината голото сребърно поле, равно като тепсия, разтопи златото на изгрева. Черният синор на старата кория бележи края на полето, извива и лъкатуши зад голия връх на Гръмовец, като дълга смолена змия.
Оттам нагоре е сечището, гдето цял ден липовчанските дървари - черни и отрудени, ала с надеждно пламъче в гърдите - извиват тежки брадви.
Стамен намаза колата, заби джугите, впрегна, опъна синджирите.
- Дииий…
Звънна звънчето; воловете пристъпиха тежко; захрущя дълбокият сняг; скръцна колата. Погледна слънцето и весела усмивка заля очите му. Закъснял! - пак ще слуша думи на подбив, ще го питат с мълчалив поглед къде е бил. Той ще ги гледа засмян и ще им каже:
- Трябва ли ви? Пътеките на младите са много, кръстосват се и са неуловими. Млад съм - ще ходя! - Нека съмнението искри в очите им, нека думат, нека питат - не е тяхна работа. Когато се изправи с брадвата до вековен дъб силите си да премери - да отсъдят - прави ли са дето мъмрят и да кажат сдържа ли се такваз сила на едно място - тогаз нека думат! Да спомнят старите други преди години като него въртели ли са брадвата! Да кажат!
Пее зимата. Радва го хрущенето на снега. Излезе накрай селото, прехвърли малък хълм и пред очите му блесна сребърната черга на полето. Впи поглед, измери околните върхове и се загледа в черната линия - там го чакат сега.
Цялото село е там; от тук са минали на дълъг керван - разлюлян и уморен от зимата - като тъмна лента са прорязали полето, отъпкали пътека.
Друг път и той е бил с тях, гледал е дългата върволица, слушал е скърцането на колелетата и писъка им, като ледена струя да се плъзга над заспалите ниви доде заглъхне между тъмночелите дънери на старата кория.
Смушка воловете. Гърбовете им се заклатиха тежко и пъстрите пискюли на козените чулове се залюляха. От хомота малкото звънче отрони по бърз и силен звън. Дълбоките дируги на отминалите коли го подканяха да бърза.
Дири на дивеч се губят сред дървесата нагоре, а от тях наднича зимата със студени, изцъклени очи и се смее.
Тръпка на радост премина по едрите плещи на дърваря, премина като топла струя и го освежи. Не усеща студ; чува сърцето си да бие немирно и бързо, всяка жила пораства, опъва се, сякаш ей сега ще се пръсне, ще потече гореща кръв; кипи в гърдите му, нещо се надига, готово да излезе навън и да полети, опъва челичените мускули на ръцете му и безспирно крещи: бързай, бързай…
Разтърси глава, погледна брадвата: ще я развърти, ще я забие в сърцето на вековен дъб. Вижда го да пада; дърварите се пръскат като пилета, а старите стоят настрана и гледат, клатят глави, гледат потръпването на гранките, нависнали от скреж, като големи сребърни полюлеи, пълнят чубучките и слушат последната песен на треските, а раненият дънер безсилен и със страх шепне и сълзи; слушат как гората разнася ударите надалеч и залутани наново ги връща към тях слаби и умирающи.
Цялата гора гледа изтръпнала и плаха. Той гледа падащия дъб и отрива с длан челото си. Гърдите му се надигат. Долавя шепота на старите:
- Цялата гора в шепата си ще свие - сила!
Пред очите му плуват мехури - червени, сини, зелени… приближават се, потъват и се пукат.
- Диий…
Краищата на дългите чулове се залюляха.
Зави рида, излезе на голо място; отстрани стърчат дънери - черни и мъртви - ръката на дърваря минала. Ехото като тежък звън спря до него. Метна поглед към сечището, натисна калпака. Студът щипе лицето му - червено като ябълка - кръв ще пусне.
Загледа насреща снежния връх на Гола циганка, блеснал като сребро, до него по-ниски Сираков камък и Могилата. Жива душа няма сега там, пък лятно време като минава със стадото си от песни ще оглушей. Жетварки като яребици накацали във всяка нива. Щом стадото му лягаше наполугаря, слизаше при тях да им свири. Въздъхна: - лято!…
… Зноят на юлска пладня погали очите му, метна цветен губер и го понесе - запъплаха спомени. Пред него спря далечен ден и две черни, черешови очи - дълбоки и лихи, с потаен пламък, усмихват се и изчезват - очите на горненка жетварка. Миналото лято я видя и цяло лято мир не намери, дните му взема и полудя подир нея. На отиване я моли да го помни и другата жетва да слезе пак в Липово, а тя го гледа и се смее в очите му.
И смях ли е - звън на стада в дрезгавината на топла вечер; лек като гълъб пърполи в житата и го подлуди. Не беше виждал друга като нея, сякаш с билки го омагьоса, та оттогаз - дене и ноще - е все пред очите му; милва го смеха й и очите й пламтят в тъмната нощ.
Пита я:
- Защо не останеш!
Само да дойде, знае вече, не ще я гледа като дете и да се мае. Първата вечер още, щом пепелта покрие жеравата и жетварките уморени налягат да спят, ще яхне червения жребец и като вихрушка ще спре пред тях под върбата. Корубестата върба ще шушне. Ще се скрие в сянката й и милван от топлия дъх на житата, с шепота на върбата ще я извика:
- Вело!
Думите на увисналите клони ще скрият неговите. Тя ще скочи сепната от думите му и, неочаквала го, ще изтръпне.
- Стамене, ти ли си?
Жетварките ще чуят и наскачат изплашени, сянката на стария драгоман ще спре до коня му.
- Що искаш?
- Нея!
Тя ще погледне къдравата грива, нетърпеливите копита, и засмяна ще припне насреща му; ще я прехване и като перо преметне на коня. Подир тях ще гледат слисаните жетварки, драгоманът ще промълви:
- На добър час, Бог да ви пази!
Гори огън в гърдите му. Въздъхна:
- Само нека да дойде!
Спря. Дърварите го срещнаха с усмивка. Разпрегна, хвърли сено на воловете, грабна брадвата. Измери с очи стар дъб и замахна, бръмнаха над главата му трески, потръпнаха заскрежените клони.
През мрежата на клоните се усмихваше слънцето.
——————————
сп. „Провинция”, г. 1, кн. 2, 1930 г.
