КЪЛБЕСТИ ОБЛАЦИ БУЛЯТ ЧЕЛАТА…

Димитър Максимов

***
Кълбести облаци булят челата
на есенни жълти гори,
бягат отгоре им сплашени ята
към юг и пурпурни зари.
Редици от жерави бягат далече,
прелитат в знойни страни
и няма, навярно, да видя ги вече,
защото към края са моите дни.


***
Усмихнато спряла е взори
в морето брилянтна луна
и лодката тихичко пори
водата с надути платна.
От странен бряг носи прохлада
есенник над черни вълни.
Ти с мен си, душата не страда,
щом двама сме в чужди страни.


***
Немилвани рози от пръстите бели
на чакана дълго в притома ръка,
немилвани рози венчета са свели,
увехнали рози - сърца, не видели
милувки в живота, повяхват така.

——————————

сп. „Листопад”, г. 1, бр. 2, 22.09.1913


***
Над глъхнали покриви мудно възлиза
на ранното утро вестителят паж,
а клепки не мигват и буден съм още
- самотникът вечен на пети етаж.

А будни в нощта са на оргии шумни
децата, довършващи шеметен пир;
те нека изплачат и сетните сълзи
пред своя единствен в живота кумир.

Зад глъхнали покриви мудно възлиза
на кърваво утро вестителят паж;
те нека пируват… аз вечно съм буден
- на мойта самотност безсънният паж.

——————————

сп. „Листопад”, г. 1, бр. 8, 1913 г.


АЛЕЯТА

Печално ще ни чака крайбрежната алея,
обсипана с умрели, позлатени листа,
но няма ти да идеш, край нея ще отмина
във скръбните прегръдки на мойта самота.

И може би там вечно във есен ще се срещат
желанията сълзни на нашите мечти
и ние ще се смеем - далеч един от други,
прегърнати в безкрая на светли висоти.

И може би тогава - далеч една от друга -
душите ще простират копнеющи ръце,
но няма ти да идеш, край сам ще мина
и сълзи ще оброни разплакано сърце…

——————————

сп. „Листопад”, г. 1, бр. 9, 1913 г.


ИЗ „ПЕСНИ ЗА ГРАДА”

Студена нощ: градът забулен
със кадифянена мъгла;
аз крача сам, край мен тълпи
и няма дълго да заспи
душата в танеца разгулен
на свойте немощни тегла.

Трамваен звън и вик безкраен,
на шум невнятната мълва,
локали, песни, светлина
и смях на паднала жена,
а в мен прошепва бог незнаен
от друг неведом свят слова.

——————————

сп. „Листопад”, г. 1, бр. 12, 1913 г.


УДАВНИК

Люлеят ме тихо вълните
със свойте пенисти тела
и весело чайка размахва
над мене игриви крила.

Вълните ме страстно прегръщат,
ликувам сред морската шир,
от техните устни аз пия
отровен и сласт-елексир.

И нощем те в танец безумен
нашепват ми чудни слова,
целуват и пяна покрива
студената вече глава.

А може би в сълзи ме търси
любимата моя жена,
удавен, аз жадно залюбих
телото на страстна вълна.


КРАЙ ФОНТАНА…

Край фонтана в тъмната алея
страдат мълком влюбени сърца,
край фонтана аз самичък с нея
- две сиротни, немощни деца.

Среброструнни плискат се водите,
бди върху ни бледата луна,
двама пием жадно на тревите
аромата в нощна тишина.

И възкръсват спомените стари
на замрели в самота сърца,
пак нощта сред парка ни завари
- две сиротни, немощни деца…

——————————

сп. „Листопад”, г. 1, бр. 21, 1914 г.


ДОН КИХОТ

На Ив. Ст. Андрейчин

При тебе пак се връщам, сестрице уморена,
пустините пребродил на тягостен живот,
по дирите ми смях е. С ирония горчива
отивам на почивка аз - беден Дон Кихот.

И мрачно ще притворя отворените двери,
жадувам с теб да бъда, жадувам самота,
а нека вън се смеят… ний двама ще доплачем
останалите сълзи в тъгата на нощта.

——————————

сп. „Листопад”, г. 1, бр. 27, 1914 г.


ВИДЕНИЕ

Месец бледен се оглежда
в сънно стихнали води
и по езерото плуват
светлооките звезди.

Тъмни, тъмни кипариси
кичат цветни брегове -
сън сънувам, или тъна
във разкошни бленове?

Аз усещам - ти ме галиш,
гина сред безкрайна вис,
ти в градините висящи
викаш ме, Семирамис.

Твойте призрачни одежди
скриват сладостна снага,
аз те гледам, а душата
чезне в жажда и тъга.

И, царице, - аз почивам,
че си ти безкрайна вис,
в твойте паркове ще бъда
тъмен, тъмен кипарис.

——————————

сп. „Листопад”, г. 1, бр. 30, 1914 г.


ЖЕЛАНИЕ

Клавиш да бъда искам на твоето пиано
и глухо да ридя под пръстите ти нежни;
подели песен страдна сред вихъра от звуци,
чеда ще бъдем ние на радости безбрежни.

А в нощ на самотата, кога глава привела
ще лъхаш върху мене пак сладости и нега,
аз мълком ще копнея на моята царица
ръката да целуна, клавиша що досега.

——————————

сп. „Листопад”, г. 1, бр. 34, 4.05.1914 г.


АЗ ТЕ ЧАКАМ…

Вятър носи над гората дъх от цветни дървеса,
плуват облаци сребристи по безбрежни небеса.

Аз те чакам и ще дойдеш, моя галена мечта,
в тая тиха и печална като в есен самота.

Ти ще дойдеш със копнежа на изминалия ден
и ще трепне в гръд младежка дух от горести смутен.

Нашта пролет тъй отдавна, тъй отдавна улетя…
Ний сега ще чезнем двама като вехнещи цветя.

Аз те чакам и ще дойдеш, моя галена мечта,
в тая тиха и печална като в есен глухота.

——————————

сп. „Листопад”, г. 1, бр. 39, 8.06.1914 г.


ТЪМЕН БОГ

Тъмен, тъмен, тъмен, тъмен,
тъмен, непостижим бог,
аз съзидах в самотата
своя царственен чертог.

И в ръцете ти предадох,
страстно хубава жена,
ключовете на вратите
- мойта светла бъднина.

С рози кървави обкичих
твойте тронни стъпала
и след пиршества безумни
страдат нашите тела.

Роб съм, роб съм, роб съм, роб съм
днес на буйна красота,
ти робиня си на мойта
безгранична самота…

май, 1914 г.

——————————

сп. „Листопад”, бр. 1, 1919 г.