МОЯТА ДУША

Димитър Максимов

Стига си чела! Ела при мене на верандата да изслушаш своята вечерна приказка. Какво стана с героя на зачетената книга? Жалко! Ти си дошла до мястото, където той се описва като най-щастлив човек, а аз ще ти разкажа нещо тъжно, тъжно…

Сега слушай. Глухият шум на заспалия град ще акомпанира моите тихи думи, а безлунното небе ще открои завесите си, за да видим в него тайните на бъдащето.

Аз, моя малка радост, ще напиша книга, малка книга, която ще гуши между кориците десетина страници и в тях ще скрия, като изсушена теменуга, моята душа.

Когато тая книжка се покаже по витрините, никой няма да й обърне внимание. Само някой рошав писател ще я купи, ще прелисти страниците, ще се усмихне и после, захвърлена над шкафа, тя ще се покрие с прах. Или пък млад гимназист, полюбопитствувал за нея, ще влезе в книжарницата, но като узнае, че е от неизвестен автор, ще си купи нещо друго.

А там, между малкото страници на книгата, ще се крие изсъхнала теменужка-моята душа, че мен вече няма да ме има.

И дълго време моята книга ще седи по витрините. Нейните избелели корици ще правят жалко впечатление на белия поглед. И ти, моя малка радост, ще минаваш край нея. С какво може да те заинтересува някаква си остаряла книга? Но някога теб щети доскучаят всички томове, подвързани и грижливо наредени в твоята библиотека, която крие в себе си подвизите на хиляди измислени герои.

Неволно ще се отбиеш в книжарницата. Ще ти бъдат показани много книги от велики хора, но очите ти ще се спрат на моята душа - книжката с извехтели корици. И в теб ще се яви необяснимо желание да я имаш. Ти ще я купиш, за голямо учудване на книжаря, ще я стиснеш под мишка и ще те обхване някакво необяснимо вълнение. Ето, дошла вкъщи, изсмиваш се сама на себе си: - Боже мой, що за фантазии са това!

Ти ще хвърлиш книгата на нощната си масичка и бутнатото шишенце с парфюм ще се излее върху нея.

Да, весела чучулиго, ти без да искаш, ще парфюмираш моята душа…

И няма моята малка дружка да се стърпи. Тя ще изтърси прашната книга, ще разреже жълтите странички и дълго ще чете моята печал.

Късно, когато клепачите почват да се свеждат от дълго четене, ти ще туряш душата ми под възглавницата, и тя цяла нощ ще ти разказва твоята вечерна приказка, че мене вече няма да ме има…


сп. „Хризантеми”, бр. 5, 1916 г.