ИСТОРИЯ

Анжела Димчева

ИСТОРИЯ

Небето не пази тайни…
Емили Дикинсън

Разграбена България се моли
не пред икони, не пред велможи…
Не останаха вече жетвари,
на трона седят продажници.
Стопи се времето като очакване,
остана жива само шепа страх,
възходът всъщност е падение,
а гербът - просто украшение.

Снегът рисува по телата
на две самотни, ококорени ели,
наблизо скреж целува блатото
и в слалом гърчи вятърът… мъгли.
А в полет птицата увисва -
от лед крилата оковани са…
Раздават свободата задкулисно,
небето е платено за избраните.

Горещо, като тишина пред взрив -
без крясъци и без молитви,
в кули-думи или с поглед-апокриф,
сираците на Прехода се скитат…
От Швеция, до Чили и Китай
славянската ни кръв попива,
а тука мутренски хайлайф
чертае лъжеперспектива.

В градините витаят сенки на идеи,
а куклите танцуват в парламента,
Града на Мъдростта е всъщност гейша,
продава всичко, всичко е проценти.

Разграбена България се моли
ту за евро, ту за квоти, ту за долар.
Една човешка длан като просия…

След толкова царе, след толкова светии.


СЪН

Започвай съня си с усмивка -
тя ще бъде пух за умората,
срещу злобата -
нежна завивка,
а за сънните думи - кораб
с гребла от
изящна наивност.

Само в съня си пропускаме
други пространства на егото -
живот без познатите улици,
без облаци,
завист и жега,
но в дрехи от лудости.

Всяка мисъл е сфера от сънища -
нещо кристално-магическо.
Най-краткият път
между злато и тръни,
най-шоколадовото обичане,
надежда,
изгаряща в мълния.

По черния път на Луната,
зареяна някъде
в хорското ходене-дишане
застава сънят без покана,
без да има идея,
че в бялата му раковина
падат
царе и клошари,
грозници и феи.

Страхът е магьосник от восък,
но животът внезапно
му дръпва маската,
два пътя кръстосала,
насън и наяве,
изтрих си лицето -
нечовешко, до блясък.

Сега съм толкова скучна,
говоря с дървета асфалтови -
покланям се тихо на кучето,
на тези летни бунтари,
превзели площада
с пиано и свещи,
рисунки и валсове…

И започва денят ни с гримаса -
с чаша вода от
премръзнали викове -
в страната ни Слънчова,
Боже всемъдри,
изгниват цветята
в градините,
щом не играят свободно
бащите и майките
на децата.

2013 г.


БЕЗСЪНИЦИ СЛЕД ВЕК

Приказката свърши мигом
в кошче от гротескни илюзии.
Ръката не прегръща книга,
а виртуален колаж от боклуци.
По кожата не играе вода,
а мъглата рисува самотност.
Каквото почувствах, продадох,
съблякох дори и дъгата над моста.
„Върни се”, ми шепнат очите ти.
Но думите заключиха ключа
и всяка възможност изчистиха.
Въздишките в ехо мълчат
и режат дните на порции…
И дяволът снове безработен
в този век на клоуни-пророци,
дето дъвчат от екрана Ботев.

Щом някой спомене за вятър,
включва се измамен вентилатор…
Щом някой заговори с нежност,
дали пък дрехите не са му женски?
Не за хляб - за власт се молят
пред иконите свои продажни
тези партийни доволници,
уж демократи, уж граждани.

Зад цялата тази Вавилонска гмеж
от обещания и реклами прогнили
как да искам от един невеж
да бъде внук на Яворов и Лилиев?

Този свят е повече от виолетов -
и кръв, и песен, и вода, и слънце -
докато вярваме в поетите,
ще скитат нощем техните „Безсъници”.


СЪЛЗИТЕ

На Ивайло Балабанов

Остана една сълза на картата на България -
на карта с илюзии, разписани с кръв,
и никой не разчете обратът в сценария -
измама, омраза и хули вещаят земетръс.

Пчелите израждат се в ято от бръмбари,
отгоре луната се смее в несвяст -
не изстрели, душите ни гръмват -
лица без очи, без профил-анфас…

Заплетени в алчност, удавени в блато
от глад и безверие, от пошли игри,
не човеци, а гнили листа от лятото
кръстосват по улици, а волята им гори…

Не слепват славеи гнездо с горчилка,
а носят в човките си бяла кал,
кръщават обичта си с песен-билка
но кой ли вижда светлия им карнавал…

Да бяха политиците родени щъркели,
те щяха през девет земи - та до Рая
да носят скрижалите непокътнати -
децата ни - изгубеното ято на България.


СПАСИТЕЛЯТ

На Бойка Драгомирецкая

Дъжд над морето,
елегантен, шептящ -
дяволски кикот…
Огнен нож - и вълните треперят -
морският бог е сърдит -
в кратера мастилен на небето
простреляна чайка пищи…
Сякаш бяло копие,
забито в гръдта на вълната,
платноходка се моли за помощ,
но надменно чадъри от плажа й махат…
Човешката милост отдавна е злато.
Ти и аз - две просекини на погледи -
спасяваме рачета, миди и нежност…
Соленият вятър удавя и шала ти,
а хиляди щъркели с крилете си плачат.
Но вместо реквием от Моцарт
до плажа долитат
варварски звуци на чалга.

И синьо хвърчило самотно се бори за завет.
Но няма страшно,
гардът на плажа единствено него спасява.