Станка Бонева

На пръв поглед заглавието „Последната роза” на Александра Ивойлова създава усещане за свършек и безвъзвратност, но отвори ли читателят страниците на едноименната творба, ще разбере душевната „уловка”.

Самотна - не единствена; уж преходна и гаснеща, а оставаща безкрайно в съзнанието; реална и фантазна едновременно е забележителната роза сред трънаците.

Книгата с импресии и хайбуни е пътуване из вечните неща. Споделяне на подаръци без шумолящи опаковки - всичките сезони на природата, брегове и кръстопътища, небе и локва, пчела и пеперуда. Авторката показва как човек може да открие своя пролука във времето, за да обходи с лекота и изящество - като по небесни пътеки - „рая на земните дни”.

Мотивът за „вградената мома”, която осигурява здравина и устойчивост на конструкцията, е привнесен с обратен знак - ние, хората, сме постройката: тогава мимолетността и раздялата ще спрат, „когато се вграждат в тебе сенките и светлините на пътя, нощите и дните, сезоните и годините… “, празнотата ще се изпълни с присъствия.

Включените хайбуни превишават по количество импресиите, но и десетте импресии (като жанр лиризирана проза) са в единомислие с тях. Често се срещат образите на светлината, дъжда, музиката, пътя. Синтезът им откроява динамиката на духа и чистотата на емоциите.

Императивните знаци в творбите отпращат някак встрани възклицателността или повелението; те застават като фиксации на увереността, на потвърждението: “Това е моето небе! Това е моят смях!” („Отражения”), „Златно мълчание!” („Мълчание”), „Рано е за тебе!” („Пролет”), „Времената!” („Изкуство”) и др. Въпросите не са риторични, не предполагат дилеми, не са стилистични ефекти. Те предизвикват редици от отговори, в които няма вероятност за грешка.

Началната творба на книгата - „В края на август” - представена като копнеж за лято, всъщност обозначава зрялото осъзнаване на възможността да се съхрани всеки ценен миг от земния живот.

А финалната - „Старото езеро”, вдъхновена от най-прочутото хайку в света, е реверанс към Мацуо Башо, създател и първопроходец на изумителния жанр хайбун, в който пребивават поезията и прозата и който може да приобщи биографични елементи, пътни бележки, дневникови записки, миниатюрни есета, дори анекдотичен поглед към света, но нито едно от лицата му не е достатъчно за характеристика.

Всеки отделен хайбун на Александра Ивойлова е завършен текст и същевременно късче от пъзела на нейните светоусещане и пристрастия - пъзел, в който може да се добавя, от който не може да се вади. След Башо светът се е променил, човекът се е променил, а възприятията не са. И чувствата не са.

„Ще седнат на пейката влюбени и смехът им ще прозвъни в общия шум. Ще потънат после в очите си, в свойта прегръдка… Ще седнат след тях двама стари приятели, ще си разказват отдавнашни спомени. И ще потънат в мълчание… Ще дойде навярно поетът накрая - да приседне до своите събратя от бронз. Ще се сети за нещо и ще потърси тефтерчето с многото строфи.” (Из „Градове и поети”).

Дали е рано за сладостта на съвършенството? Читатетелят да отговори. След като е проследявал преминаването на нетърпеливата младост, надвесвал се е да разгледа отблизо снежния прашец върху неокосените стръкове, затаявал е дъх да чуе гласове от дъното на вагона.

И още - вдишвал е сол от дрехите на рибаря, преминавал е през кал - мека, топла и тъмна; поглеждал е към просветлен от първия сняг прозорец и към цвете с вселила се майчина душа, изкачвал е стъпала към лудостта на свободата, чувствал е плисък откъм дълбините на безпристрастното езеро-вечност: все неща, населяващи книгата „Последната роза”. И всеки от нас.

——————————

Александра Ивойлова. Последната роза. Фараго. 2016