ПОДВИГЪТ НА БОРЕЦА

Асен Златаров

Със смъртта на Стоян Заимов българската действителност, бедна откъм личности, губи една рядко одарена волева личност. Революционер, сподвижник на Ботев и всички тия, чиито имена днес са легенда и знаме за нас, книжовник и организатор, който създаде парковете и музеите, говорещи ни за освободителните ни войни.

Стоян Заимов носеше като основна черта своя характер свободния дух. Който се е приближавал до него, не е могъл да не остане поразен от тая широта на погледа и думите, с които той посрещаше и изпращаше и близки, и новопознати.

В това дори имаше нещо несвойствено за българина и ако не знаехме, че Стоян Заимов е роден в Чирпан от най-чиста проба българи, бихме с право го взели за чужденец, от страна с други нрави и други отношения между хората.

И с право Стоян Заимов наричаше сее си „горноземец”, защото през своя дълъг живот на дело и мисъл, той бе смогнал да се очисти от много предразсъдъци, да придобие много опит и да се издигне до равнище, на което малцина стигат.

Плещестата му и едра фигура, живите очи, леката усмивка и широкия жест бяха рамка у него на една своеобразна философия и етика, с които Стоян Заимов живееше и раздаваше щедро. Винаги духовит, той изненадваше със самобитни афоризми и аналогии, където се чуваше ехо от мъдростта на четено и видяно в неговия така богат минал живот. „Виждаш ли, каза ми веднъж, това дърво” - и той посочи вишня, натежала от плод - „това е Фрина, цъфти, но не ражда.”

А след това почна да разправя за хората на духовния глад, които са могли да спечелят с „долна земя” - земята на кебапите, певачките и партийните клубове - въобще ( все негови думи са това) „хората, които живеят с подпъпната си област и не знаят нищо за сърцето и ума”.

Стоян Заимов беше реализатор и то в широк мащаб: това, което замислеше да извърши, винаги носеше белезите на голямо, почти фантастично за нашите, български възможности. Но той смогваше да му даде път, да го осъществи, защото впрягаше в негова услуга една силна воля и убедителни доводи. Така се създаде „Скобелевият парк” и всичко, което Плевен и околностите му пазят за показ и чудо.

Спомням си и следното: бях у него горе в малката къщица на Скобелевия парк. Идва един господин от Русе или Свищов, не помня, и му иска съвет как да се постъпи, та с някаква събрана сума от комитет да се ознаменува при козлодуйския бряг подвига на Христо Ботев.

Стоян Заимов го погледна и отсече: „Ще направите на тоя пуст бряг грамаден парк, изпъстрен с музеи и павилиони”.

„А колко ще струва?” - пита усмихнат събеседникът.

И Стоян Заимов спокойно изрича: „Сто милиона лева”. Видях как дошлия за съвет лицето му се удължи в изумление. „Какво се чудите, го мярва Заимова, ако ще правите нещо - да бъде нещо, а не посмешище! Пари ще намерите: убедете министерския съвет да наложи временно, до събиране на сумата, по 2-3 процента, събирани за целта от митото на вносните стоки.”

И той така уверено говореше, че се чувстваше мисълта му: „Аз да подема тая работа и да видите как ще стане!”

И сега, когато го няма вече, как обедня „Горна земя”: литна диарбекирският орел и остави само златна звезда в нашата памет… Дано спастрим за дълго тоя спомен, защото Стоян Заимов не бе от случайните хора в нашата земя.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 5, 1.10.1932 г.