ИЗ „НЕДЕЛЯ” (1971)

Андрей Андреев

КЛАДЕНЦИ

На Борис Нинков

Бъдете кладенци, в които
да се навежда всеки жаден.
И да ви търси упорито
не само за дъха прохладен,
със който, неспасен от зноя,
по своята земя ще скита.
Бъдете капки от пороя
и цвят в цъфтежа на върбите.
Да ви откривам сутрин рано
в калинки слънчеви и пъстри,
в стада, по хълма разпиляни,
и във кован старинен пръстен.
Да ме събуждате през нощи,
в които ще сънувам мама
как чака вечерната поща.
Бъдете бял крайпътен камък,
след който като родна люлка
ще ме подеме топъл вятър.
Бъдете първите светулки
на дълго плодородно лято.
И нека по закони строги
на смърт да ви осъждат бързо,
щом се тревожите без болка
или пък плачете без сълзи.
Щом сивото за вас е синьо.
И за суетна лесна слава
забравяте, че всяко вино,
за да е силно, отлежава.
Бъдете кладенци, в които
вода най-чиста да се влива.
Но изворчетата им скрити
да си останат вечно живи.


НЕДЕЛЯ

Есен е. Ваканцията свърши.
Изгоряло слънце ни оглежда.
И оплита в тънката си прежда
улици, листа, дървета, къщи.

Колко бързо остаря земята
със един сезон, с една година.
Намаля зеленото и синьото
даже в цветовете на дъгата.

А така е чисто под небето.
И между дърветата узрели
пак вървят момичета, момчета.
Утрешния ден ще е неделя.

И ще късат едро, сочно зърно.
И ще пият сладко, мътно вино.
И на сутринта ще се завърнат
във градчето с древно, тихо име.

Ние ще останем сред лозята.
Двама, между хълмовете жълти.
И на вечерта, от кръстопътя
бавно ще поемем път обратен.

И ще повървим с онези мигове,
с лятото по хълма изгорели.

… Есен е. Тежи дори по миглите
зрелостта… Но утре е неделя.


БЪЛГАРСКИ ЦЪРКВИ

В черната земя наполовина,
във скали вградени,
в долини,
във градчета с изтънели зими
и по склонове на планини.
Гледам ви… И бавно се изнизват
дни, години, векове край мен.
И в дворовете ви тихи влизам
като богомолците смирен.
И се моля, без да се преструвам.
Коленича, свеждам ниско кръст.
И с протегнати ръце целувам
камъка и българската пръст,
дето в себе си ви е приела
с ниски зидове и нисък свод.
Може би затуй сте оцелели.
Може би като един народ,
чийто майстори са ви градили
със молитва и пищов, с кама,
от земята сте събрали сили,
за да превъзмогнете срама:,
и от хляба, който тя е раждала,
и от виното, което тук е пил
българин, чиято силна жажда
никой извор не е утолил.
Нека ви запомня тъй: нозете
българина вбил в корава пръст
и след най-жестоките кланета
се изправя с целия си ръст.


КАРТИНА

Ще си отида от градчето
с една-единствена картина:
едно момиче неуверено
ще пренеса с бои и четка
очаква някого ня кея.
Една жена очи повдига
и гледа към морето синьо,
едно дете изтичва бързо
с протегнати ръце към нея.

Скалите стръмни с цвят бакърен,
градчето скътали на завет,
ще пренеса с бои и четка
през себе си върху платното,
комините, които тихо
в оловното небе се давят,
и онзи кротък спор на старците,
размислящи върху живота.

Когато корабът пристигне
и слезнат пътниците бързо,
детето ще се спусне шумно,
дочуло остър шепот „сине”.
Жената ще изтрие бавно
със кърпа бистрите си сълзи.
Момичето ще ми помаха.

Като във моята картина.


РАКОВИЦА

Все настрани от пътя ми оставаш -
зад хълма, зад реката с цвят метален,
и теб, и хълма отразила като в огледало.

А все по-много, все по-много стават
и хълмовете, и реките, зад които
заспиваш ти след дневната умора
под връх висок
като под сянката на орех.

Зад хълма… Зад реката… Бягат дните…
И ти
все настрани от пътя ми оставаш.

Отсъствието ми от теб прощават
приятелите, хълма, майка ми, реките…

…Едничко времето не ми прощава.


ДОЛИНАТА НА ДЮЛИТЕ

Скоро дюлите ще узреят.
Хиляди слънца
ще увиснат по клоните.
И по цялата долина
ще припламват
безброй огньове.
Тези дни от месеца
ще се превърнат
в дни на веселието.
Ще скрибуцат бавно колите,
препълнени с усмивки и слънца.
А натежалите от умора нозе
ще коленичат
пред един от боговете
на плодородието -
земята.


НА БАЩА МИ

И все по-често ще се разминаваме…

Оттук нататък,
през времето -
по пътища и влакове.

И все по-често
ще говорим
един със друг
чрез дъщеря ми.

Оттук нататък -
през спомени и пожелания.

И все по-често ще й обещаваме,
че двама
ще я заведем в гората
/където ние непременно сме били/
при катеричките, лисиците
и при вълка.

Във себе си ще носим
съботни следобеди
и порта, на която тя ни чака
да се завърнем.

Оттук нататък,
през твойто остаряване,
през моето отсъствие
и нейното очакване.


В НАЙ-ОБИКНОВЕНИЯ ДЕН

В един ден,
в един град,
в една песен,
в една улица, по която ще те целувам,
под дърво, натежало от есени,
ще те търся… Ти съществуваш.

И ще грейнат внезапно очите ти
срещу мене в утрото бяло.
Аз не ще те виня
и не ще те разпитвам
защо този ден си избрала.

И деня,
и града,
и моята песен,
малката улица, по която ще те целувам,
и дървото, натежало от есени,
ще ликуват - ти съществуваш!

Хората весело ще се обръщат
да те гледат
и ти ще изчезваш
в много погледи, посоки и къщи,
в хладни утрини
и вечери звездни.

Но в един ден,
в един град,
в една песен,
в една улица, по която съм те целувал,
под дърво, натежали от есени,
ще останеш… Ще съществуваш!


ПОЧТИ СЪМ ТЕ ЗАБРАВИЛ

На Ненчо Славчев

Почти съм те забравил… Далеч от мойте нощи,
от вечерите тихи, утра и светлини,
болезнено присъстваш във спомените още,
във всичко, дето губя през трудните си дни.

Почти съм те забравил… През белите ти зими
с дълбоки снегове и угари дълбоки,
през месеци и гари почти неумолимо
препуска моя влак в обратната посока.

Препуска моя влак. И силите ми бавно
напускат мойто тяло, уплашен те зова.
И слизам неочаквано в едно поле неравно
и дишам хладен въздух, преди да продължа.

Почти съм те забравил… Приятели разпитвам
и търся вест от тебе във обедната поща.
С едно писмо от мама по стълбите политам.
почти съм те забравил… А ти ме помниш още.


МОМИЧЕТО БЕЗ ИМЕ

Във този град самичка не можеш да останеш,
не би могла да бъдеш ти в него чужденка,
щом будна си дочакала във шест звъна камбанен,
щом гълъби излитат от твоята ръка.

Не ще те пита никой за малкото ти име,
навярно ще е българско - в очите ти личи -
и в тялото ти стройно, което само синия
тих вятър е прегръщал, преди да свечери.

Личи по мълчаливото болезнено докосване
до къщите старинни със порти и резби,
до улиците стръмни, обрасли с мека троскот,
и до чешми, разказващи легенди и съдби.

Гласът ти в миг ще стресне на крепостта пазача,
до болка ще разтрива той старите очи.
Но ти ще си отминала… След тебе само здрача
в извивката на тялото ти край нас ще прошуми.

И той ще ми разказва, че не насън дочул е
смеха на дъщеря си, че силния й глас
след толкова години под тези стръмни кули
пак звъннал и притихнал във вечерния час.

Ще ми разказва дълго… В изпрашеното лято
дървета ще узряват, ще падат плодове.
И есенните багри ще грейват по-богато
по улици старинни, в очи и стихове.

И ще повее вятър… Ще легне тежка зима.
Градът - очите, тялото, красивите черти
и спомена за тебе - момичето без име -
до твоето завръщане чрез нас ще съхрани.