РОЖДЕН ДЕН
Стоя над скалите и гледам околовръст планински гребени, гори и полета. Шеметно високи, назъбени и стръмни - скалите са приковани като верен страж над дефилето, надвесена над буйната река, страхотно ревнала долу в низината.
Ронлив камък и сипеи с трясък и гръм се свличат по нанадолнището и заглушават дивия ек на реката. Ехото на тоя гръм се носи от няколко страни, застига се и заглъхва.
Обагрени от заника, наметнали пъстрия чубер на есента - пред мен се губят снагите на Витоша, Люлин, Хемус, Мургаш, Половрак и Плана и чезнат постепенно, неусетно от моя смаян поглед, - а долу, в полето - из нивя, ливади, пасища и друм се стели вечерен здрач и едва се мяркат сенките на люде и добитък, чийто далечен нестихнал глъч и шум се опива от мелодията на закъснели стада.
Късни слънчеви лъчи едва застигат скалите под мене и милват с есенна милувка лицето ми, загоряло и тъжно.
Невесели мисли и чувства вълнуват душата ми в тоя вечерен час, изправен на тоя шеметен връх, в лоното на Бога, - при дивия шум на вековната гора и това безучастно небе, посеяно с лекокрили образчета.
Отдавна удари манастирската камбана за вечерня и нейният меден звън събуди моя спомен и моята мъка, - а аз седя захласнат в настъпващата нощ - в нямо съзерцание, в молитва и плаха, незнайна тревога. Утре е рожденият ми ден, а недалеч от тук е моето родно място, забравено сега, напуснато…
Възлизам по планината. Ранно утро. Вековните брегове и буки отдалеч ми пращат своя поздрав и хлад побива снагата ми. Преснота и свежест дишат гърдите ми, сладък мирис на горска шума и билки напойва въздуха. Лек ветрец развява косите ми и носи утринната песен на гората.
Отляво до пътя се вдигат все по-нагоре и по-нагоре скали, се вият орли и орлета.
Бавно възлизам по стария път и гледам пред себе си. Стотици пъти е стъпвал моят крак по същите тия камъни и пясък, стотици пъти моите стъпки са минали от тук, а пътят е все същият, неизменен като вечност.
Скали и каменни блокове са възправени като безмълвни стражи край пътя, по който преди години са минали и отминали моите предци - дядо и баща - и толкова други, пребродили същите планински пътеки, завои, падини и хълмове…
И тогава е греело същото слънце, върхове и скали все така несмутимо надвесени са били над тях, вековната гора и буйният поток са сливали своята песен, а камбанният звън е будил техните спомени за минало и близки.
Вървя замислен по техните стъпки и бавно навлизам в гората. Слънцето е вече изгряло и шари стройните снаги на дървесата, чиито върхове с лек поклон приемат моя поздрав.
Старите дънери, като грохнали старци поглеждат с печален поглед, а рой палави внуци - разлистени фиданки - са поникнали над тях и с детска закачливост препречват моя път.
Изпитвам странна радост, като завърнал се син в кръга на бащина челяд, защото всяко кътче тук диша частица от душата ми. Или - сякаш прибрал се при стари побратими, чиито бодри думи и вярна привързаност радват сърцето ми.
Шумят старите буки и брястове, ясен и клен - и тяхната песен буди отдавнашни спомени, привеждат върхове, разклатени от бодрия утренник и ронят пъстри листа - покапали, мъртви, настлали цветен губер под своите дънери!
Пращят под нозете ми изсъхнали съчки и затъвам в купища наплъстена шума, която много лета и есени е китила свойто ложе и много зими е спала своя дълбок сън.
Дишам пресния хлад на утрото и благовония пълнят гърдите ми. Задъхвам се стръмните горски пътеки, които се губят под надвесени клончета и вейки, преплетени като сестрински ръце; спускам се в долчинки и нагазвам мокра шума и потъпкана трева, обикалям завои и спирам край сгушено кладенче, бистро като сълза и ведро като детски поглед - непознато никому, където лете само пойни птички и немирни врабци смущават покоя му; шумоли ручейчето и като сребърна лента лъкатуши през песъчинки и камъчета, крие се под паднали клончета и листи и тананика своята песенчица.
С любопитство и любов се вглеждам в пчелните хралупи, скрити в непроходими гъсталаци, където рояци ранобудни и работливи пчели са занизали своите златни напеви; наблюдавам дълго, унесено грамадните мравуняци над дънерите на вековните грохнали буки и така подпрян на бастуна си - мисля за техния земен подвиг и мъдрост и за великата Божия промисъл…
Седнал под сянката на вековния дъб, разпрострял клони като грижлив баща над любима челяд - аз слушам как скрити в листата му гукат любовно дивите гълъби и гургурици, а отдалече се носи равномерното тракане на кълвача и крясъка на сойката. През оределите клони на стария дъб и по околните буки съзирам соколови и орлови гнезда, свити на високо и пусти. Отлетели са отдавна малките…
Есен, есен… По безкрайното, сякаш, ясно небе, очите ми тъжно следят черната ивица на отлитащите жерави и долавям техния далечен град. Над високата, непристъпна скала се вият орли и гордите им полети, в широки и царствени кръгове, мамят погледа ми и свиват болно сърцето ми.
И слушам гората - нейната утринна песен; дочувам звън на зареяно из близките ливади стадо и ясният повик на овчаря, а близо до мене - тихия шум на някой отронен лист. През клоните на дъба ме огряват снопчета топли слънчеви лъчи, а тишината е сякаш запяла наоколо.
Вдишвайки пресния мирис на есенна влага и така успокоен - аз дълго мисля: скърбя за изтеклия низ на моите години, за моята юност и младост, за малкото радости и щастие, що Бог ми отреди, - за краткия земен път на човека и неговата тленна участ…
Скърбя за многото мои рождени дни, отминали като майски празници, за изгубената вяра и погребани надежди. Скърбя за моите скъпи покойници, недовършили своя земен път, оставили светла диря в душата ми…
Завиждам на непристъпните и горди скали, защото те ще пребъдат навеки; завиждам на орела, защото ще пребъде дълги години след мене; завиждам на грамадния дъб, връстник на векове, защото непрестанна е неговата песен; завиждам на медната камбана и нейният буден звън, защото многолетен е нейният ек…
Седя на трапезата, на открито, заобиколен от другари и близки. Чупя насъщния и каня моите гости. На тая трапеза някога са посрещали рождени дни и пили наздравици и ония, които са ме родили, сега отминали като насъне.
Пия от старинната сребърна чаша, из която някога са пили и те и бавно, капка по капка, отливам вино върху земята, която ги е прибрала и която ги пази, която ни чака и нас: Алилуя, алилуя, алилуя…
в. „Литературен глас”, г. 2, бр. 60, 1 февруари 1930 г.
