СЛАВИМИР ГЕНЧЕВ – „МОЕТО МИЛИОНЕРСКО ДЕТСТВО”

Давахме земята под аренда на един или друг фермер, дори и на бившия министър на земеделието Венцислав Върбанов, който също беше дъбничанин. Но все нещо излизаше криво: арендаторите или бавеха много дължимите суми, или пък просто раздаваха не пари, а натура - брашно, олио или захар, а понякога и лев, и натура не даваха.
И майка се ядосала веднъж и продала всичката земя. То че е било на безценица, било е, ама и без това отдавна бяхме спрели да ходим в Дъбник, който, макар че вече се водеше град, си беше за нас нашето село. Така го наричаше и писателят Марий Ягодов. Той също е от Долни Дъбник и когато се засичахме в писателското кафене на „Ангел Кънчев” 5, където се помещаваше тогава Съюзът на българските писатели, все за село си говорехме, за общите ни познати, за художника Илия Бешков. Той ми казваше: „Значи ти си от Графеата? Помня баба ти и дядо ти, ама други не помня от вас!”
Бай Марий не беше стъпвал в селото от 50 години и не искаше и да стъпи.
- Предпочитам да си го спомням такова, каквото беше по мое време! - казваше бай Марий, чието истинско име беше Мартин Петров Бочев.
Той ми подари книгата си „Древният път”, посветена на Горун (Дъбник), където някога минавал стар римски път, от който и до днес личат останки.
По-късно бай Марий издаде и биографичната книга за Илия Бешков „Големият най-малък син”.
Неговата майка - баба Пана, и майката на дядо били близки родственици. Майка добре помни и баба Пана, и самия Илия Бешков, който и лятоска носел кожен елек, но с козината навън, защото държал хлад, а между зъбите му винаги се премятал стрък трева; често свирел на обикновена дървена свирка, като се разхождал бавно из чаршията и мислел. А пък съпругата на Илия Бешков им преподавала в гимназията естествознание. Когато през войната англо-америконците започнали да бомбардират София, двамата с мъжа й били евакуирани в Долни Дъбник, където вълшебникът на четката и перото и без това си имал къща. (Да не пропусна да кажа, че в Дъбник има дом-паметник „Илия Бешков”. Намира се в лявата част на площада, точно преди входа за парка. А пък стените на механата, където още тогава се издигаше сградата на хоремага, са украсени с негови цветни карикатури и рисунки в уголемен мащаб.)
Кое село, дори и да е вече град, не би се гордяло с такъв знаменит талант? И до днес с удоволствие разглеждам неговите творби и си препрочитам откъси от „Словото на Бешков”. А посягам, ако намеря време, и към книгите на бай Марий…
С „моя дял” от продажбата на земята на моето детство си издадох трите последни книги - двете „Славотерапии” и „На 60 стихотворения”. Значи и това дължа на баба и дядо и на техния обикновен живот, изпълнен с много труд, превратности, неволи и тревоги, но и с много радости и тихо, скромно величие. Драго ми е най-вече, че толкова им бях помагал някога!
Затова с дълбока почит и благодарност като закъсняло възмездие посвещавам на светлата им памет тази малка повест на моето незабравимо детство за милиони.