МЕЧТА
МЕЧТА
Из цикъла „Порой”
Да те забравя - искам и не мога:
при теб ме води моята тъга.
В нощта забравих слънцето и Бога,
в тревога пърхат дните без крила.
И споменът на твоя смях приспива
рой жалби, закърмени в кобен мрак -
и ромон тих на две очи заспива
кат горестна звезда пред моя праг.
В просъници те виждам пак безгрешна -
и тая вечер с жалби пак шуми.
Защо, защо ме нявга нежна срещна
и в пламък спря сред душните тъми?
Аз бях тогава тих и сляп безгрижник -
не виждал дотогава красота,
а днес по теб само сърцето ниже
син наниз жалби, крей по теб, мечта!
Да те забравя - искам и не мога:
при теб ме води моята тъга.
В нощта забравил слънцето и Бога,
в тревога пърхат дните без крила.
——————————
в. „Вечерна бургаска поща”, г. 4, бр. 872, 20.07.1931 г.
ЕЛДОРАДО
Една страна ти виждаш всяка нощ,
която в лунен диск изгрява вечно млада:
ухаят там дъбрави в пролетен разкош -
и грее златен бряг, и пеят там каскади.
Там лунна музика звъни в зефира тих,
реките кървав бряг не мият там сред вопли,
и всеки зимен ден трепти кат звучен стих -
и всеки ден там свети в пламък с ласка топла.
Не знаят там скръбта, ни болести, ни глад,
Моллох са нявга там прогонили далече:
звъни под ведър нежен трепет всеки град,
лъхти с любов, цъфти там всяко село вече.
Не пърхат там езици в злоба или мрак,
не дебнат плахи в мрака сиротните бродяги: -
сънят пристъпва тих с надежди всеки праг,
и грее той, и пеят сините каскади.
И всяко утро - сам изминал дълъг път -
от свойто Елдорадо ти се връщаш тука -
и слушаш дълго как в тревога пак кънтят
фабричните сирени - и заглъхваш в скука.
——————————
в. „Вечерна бургаска поща”, г. 4, бр. 903, 26.08.1931 г.
ЕСЕН
Сонет
Залиня изумрудния светъл Балкан,
както твойто сърце в незабравена горест,
но цветилите сливи в съня ти развян
пак издигат високо корони нагоре.
И ухаеща пролет ти спомняш със скръб,
ти си спомняш пороя съзвучен на юний.
В самотата на нощите в гибелна глъб
нейде слънце се ражда над мъртвите дюни
на живота стозъб и жесток, и циник.
Нейде слънце разлива потоци сребристи
и отеква безбурна далече през вик
пак стозвучна кантика на горест без край.
Днес цветистите сливи са тежки, безлистни
и в съня им небесната палма гадай.
——————————
в. „Вечерна бургаска поща”, г. 4, бр. 944, 12.10.1931 г.
ИЗ „ПИРАТ”
Забравих твоя бряг, земя -
и горест ли ме в късна нощ сподири,
в просъница кат лъч-змия
аз виждам в заник твоя ден развихрен.
Намразих те без край в смъртта
на първи блян, на първа радост тръпна -
под злобния къпнеж в нощта
на моя град със лапата престъпна.
Намразих те, а искам пак
на теб незнаен, кротък да се върна,
че буря тъмна не отве.
Нестихнал спомен в срутен праг,
че нийде твойта твърд не ме обгърна
и нийде сън не ме обзе.
——————————
в. „Вечерна бургаска поща”, г. 4, бр. 979, 23.11.1931 г.
