Никола Инджов

Марио Несторов
(1920, Аржентина)

Причината за живота… Изразът може да се използува само за необичаен човек, а Марио Несторов наистина е бил непредвидим и неразбираем. За него ми разказваха в емигрантската аржентинска провинция Чако. Син на българи, той прописва поезия на испански език. Осемнадесетгодишен още, получава първа награда в традиционния литературен конкурс на престижния вестник “Кларин”. Наградата означава назначение в редакцията на вестника и стипендия в юридическия факултет на университета в Буенос Айрес. Но Марио Несторов е неотделим от пампата на Чако и се завръща там, без да се възползува от спечеленото чрез поезия. Доктор Георги Мишов, свидетел на онези години, казваше: “Марио бе скитник между природа и хора…”
Поезията – тя е причината за живота на Марио Несторов. Стиховете му тук представям не в мой превод, а в моя редакция, защото не съм ги и виждал на испански, но ми ги преразказваха – да, преразказваха – на български в Лас Бреняс, в Пресиденсия Саенс Пенья, в Берисо, в Ла Плата и в други селища на нашите емигранти в Аржентина. Както и в една крайпътна кръчма из дългия път от Буенос Айрес към Чако, недалече от град Росарио – свещено място за исконната аржентинска поезия.
Доктор Георги Мишов казваше още: “Бе странен пътешественик по градчетата и полята на Чако. Неговото брадясало лице и приведената му фигура носеха злата си съдба с невинна усмивка…” С такава невинна усмивка той идва да види прародината на кръвта си след Втората световна война. Но пак е призован от Чако и се връща там, където умира през 1948 година.

* * *

Когато си отида,
когато очите ми се вгледат
в тебе за прозирно сбогом,
което вече не боли,
от други небеса – ясни и сияйни –
завинаги ще те погледна изведнъж.

* * *

Поспри за малко, болезнена сянко,
вглъби се в спомена, а не в живота,
отпий си алкохола, запали
тютюна си.
…И твоята история ще свърши.

* * *

Додето нерва на тази планета
е опънат докрай,
ще си приготвя мате,
за да успокоя нощта –
и дано Бог ми помогне
да не видя слънцето утре.

* * *

Това е земята ми,
в която се оре и се пее.
Чако – моето памучно поле,
простряно на прозрачния вятър.
И трепти в далнината
като бяла женска забрадка.

* * *

Когато умра,
когато сърцето ми стане птица,
отвъд океана
луната ще политне към моето поле
и ще присветне като кръст.