СТИХОВЕ

Елена Вълкова

* * *

Като жажда по жетва,
като майчина клетва,
като козя пътека си,
закъсняла любов.
Всяка среща е Първа
и еднакво завършва:
“У дома ме очакват…”
А домът – “образцов”.

Забеляза ли? – само
една сричка изшътка
и стихът се озърна,
по апашки замря…
Кой ще хвърли пръв камъка?
Тъй живеем – сред хрътки
(и в душите) – и в бурята:
“Благославям те, грях!”

Тъй живеем – и в ада
да сме все полузаедно,
(ненаситен на жертви
е домът образцов),
и в светата взаимност
на неотвратимата,
като майчина клетва –
невъзможна любов…


ВЪЛЧИЦАТА

Не ме дразнете, хора, не си играйте с мене,
аз още съм вълчица, макар опитомена.

Стопанинът ми благ е и аз му служа вярно.
С децата му от тъмно до тъмно съм
                                           другар, но
достатъчно е вятър да свирне на листата
и във кръвта ми диво обажда се Гората.

- Млъкни! – и скръцвам глухо.
Сама те изоставих.
Боях се от куршуми и стъпках своя здравец.

Сега е късно вече, сега почти съм куче.
Сега дори вратата към тебе не заключват.

Сега, ако поискам да вкуся от простора,
ще ме подгонят вкупом и зверове – и хора.

Но някой ден,
           (предчувства го свитото ми гърло),
небето ти зелено във ярост ще ме хвърли

и затова ви моля, с отчаяни зеници:
- Внимавайте със мене, аз още съм
                    вълчица!


ВТОРИ ЮНИ

Когато ви извикват по проверките
възторжени деца или артисти,
когато се кълнем, че сме ви верни,
а даваме на враните амнистия,
когато ви превръщаме в парола,
с която ще ни пуснат в комунизма,
когато ваши братя
                    във охолство
перат днес своите барутни ризи,
когато орляци от хитри косове
нападат есента –
                    и в надпревара
започват да кълват самодоволно
от гроздето на светлата ни вяра –

тогава си представям
                         как се сещате,
че пушките, ненужни след… победата,
останаха при другите ви вещи.
В музеите.
               Как с тях сега се гледате…
И ме е страх.
                  Ами, ако решите
от своите портрети да излезете?


ИГРА С ОГЪНЯ

Обичах с Огъня да си играя
от малка. Той бе живата ми кукла!
Умирах си да знам какво си баят
с гърнето. С разцвърчалите се чушки.
Разпалвах го за грижи всекидневни,
допусках го до себе си тъй близко, че
веднъж изгълта целия ми Дневник.
О-хо, играта включвала и Риска!

Благодаря ти, детство следвоенно,
ти ми спести бездушните играчки.
Защо си ми “другарко Забавачка”,
когато въгленчето,
цяло в черно! –
разцъфва от дъха ми, като кученце
се мъчи да ме близне по лицето?
Във кой театър си тъй тясно включен
в играта с оживяващи предмети
и Шекспирови сенки?
Оттогава
и хубаво, и страшничко ми става,
щом видя огън.
И най-вече – тлеещ…
Почакай, миличък, ще оживееш!