„НАНУК ОТ СЕВЕРА”

Владислав Михайлов

Документалният филм-наблюдение на Роберт Флаерти от 1922 година е вдъхновен от дългите шест годишни изследователски пътешествия на автора между 1910 и 1916 по поръчка на Сър Уилям Макензи.

Мнoгoбройни и незнайни са приключенията и изпитанията на Флаерти през тези трудни години на лишения и опасности, които ние, зрителите, както и тогава, преди почти 100 години, така и сега, никога няма да узнаем, но документалното свидетелство “Нанук от Севера” запечатващо на лента трудния живот на ескимосите, до които за първи път Флаерти се е докоснал и съпреживял заедно с тях в продължение на една година на Белчер айландс, остава своя ярък отпечатък в световното наследство, замразил във времето този рядък и изчезващ вид хора, дръзнали да оцеляват върху ледената шапка на Света.

Те се борят със суровите природни стихии ежеминутно, благодарение на техните вродени инстинкти за самосъхранение, без никога да им е хрумвало, че биха могли да се избавят от тяхната родна, но безпощадна действителност като се преселят на по-благоприятни за човека земи.

Ескимосите остават верни на своята първична природа, която е възпитала в тях техники за оцеляване, трудолюбие, може би подтиквано от непрестанния им стимул за търсене на трудно намирана и извоювана храна, изразяваща се единствено в лов на полярни животни.

Въпреки анималистичния си нрав да обслужват предимно своя “животински нагон”, като ядат сурово месо например, те ни вълнуват със своите добродушни усмивки и остават трайно в съзнанието ни с възхищение и преклонение към силата на човешкия дух да оцелява, без да дезертира от грубата Природа-Мащеха, която по повеля на Съдбата ги е сътворила на възможно най-неблагодатното място на планетата.

Флаерти е успял да документира първи битието на тази уникална ендемична “раса” и 120 годишната кино-история го определя като Баща на документалното кино. Той е пионерът, дръзнал да открие пред света този изключително рядък и неповторим живот на “шепа” хора, около 300 на брой според тогавашното преброяване, борейки се за правото си на живот в ледената пустиня на Арктика върху територия, колкото Великобритания.

Усилията на този смел документалист да създаде достойно останалата в историята вълнуваща творба за живота на едно ескимоско семейство изискват нашето преклонение и към автора, и към персонажите му, които с право могат да се назоват герои.

Когато Флаерти първоначално е започнал да филмира ескимосите, те не са разбирали какво точно се случва, били са по-резервирани и неохотни, което после авторът сам е осъзнал, преглеждайки заснетия материал по време на редактирането му в Торонто.

За нещастие или не обаче, по знак от провидението, пожар унищожил филмовия материал, но всяко зло за добро - Флаерти се връща отново при Севера, вече екипиран с техника не само за заснемане, но и за принтиране и прожектиране пред ескимосите на заснетото от него през 1920 година, които чак тогава осъзнават “магията”, която е запечатала техния уникален начин на живот.

Така те стават по-естествени пред камерата, доверяват се на своя приятел с “магичния инструмент”, дошъл заради тях от непознатия свят, отпускат се за по-достоверно заснемане на своя бит и лицата им засияват с добри усмивки, стоплящи развълнуваните сърца на зрителите, които никога няма да ги забравят.

Флаерти решава да изтъкне като главен персонаж героя и велик ловец на полярни животни Нанук, от когото зависи изхранването и оцеляването на неговото семейство и род. Той изпъква със своите качества, които проследяваме в лов на риба, полярни лисици, тюлени и моржове. Сред ловните му трофей са дори и неколцина опасни бели мечки, за които разбираме от хрониките на Флаерти.

Темата за оцеляването в нечовешко суровите природни условия на безпристрастната Природа вълнува сетивата и ни смайва с величието на човешкия дух на тези дребни на ръст хора, в които се крие огромна сила да се противопоставят на безкомпромисните и безконечни напъни на ледените стихии в един като че ли сюрреалистичен свят, колкото реален, толкова и невъзможен за толериране като начин на живот от останалия свят.

Вълнуващото повествование на този филмов разказ ни увличa в съпричастност към живота, обичта и сплотеността на симпатичните ескимоси, пред чийто борбени качества можем само да благоговеем, осъзнавайки, че ние нормалните хора, не бихме издържали на такъв изнурителен и вледенен живот разделящ полярната година “на висок и на нисък ключ”.

Дори и в иглуто трябва да се поддържат минусови темератури, за да не се разтопят стените и купола, ако се засили огънят, който единствено може да ги сгрее. Филмът е заснет предимно в екстериор и дори гледните точки от вътрешността на ледените им колибки ни карат да потръпваме от студ, докато гледаме как жената на ловеца Нанук избърсва отвътре прозорчето от лед, което той така умело е поставил, или докато ескимосите се събличат полуголи, мажейки телата си с тюленска мас, за да се затоплят.

Умиляваме се от грижите на майката към своето малко ескимоско човече, проявявайки нежността си с ескимоски “целувки”, търкайки нос в нос с него, бършейки лицето му и голото му закалено телце. В друга сценка, бащата Нанук го учи как да ловува, чрез игра с лък и снежни животни (техният вариант на нашите снежни човеци).

Умелото режисьорско предаване на действителността чрез различни гледни точки, планове, акценти и други кинематографични изразни средства, запечатват в паметта ни незабравими сцени: Нанук дебне и хваща риба, доубивайки я като диво животно направо със зъбите си; лов на моржове, при които Нанук бавно и пълзейки с паузи “на 4 крака” се приближава до тях на брега, където те безпомощно си почиват, след което се втурва с харпуна си, забивайки го устремно в дебелата 5 см кожа на най-бавния от групата моржове, които вече изплашено се покриват бързо във водата, а на помощ на ловеца се притичват и още няколко ескимоси; лов на тюлен, при който Нанук издебва животното, което плува под леда, докато то нищо неподозирайки се доближава до пробитата от него малка дупчица в леда, от която си поема въздух на всеки 20 минути; намазването на шините на шейната с лед, за да може тя по-лесно да се хлъзга по сухия като пясък арктически лед; Нанук облизва ножа си, направен от бивната на морж, от което той веднага се заскрежава с ледена глазура, което дава възможност на Нанук по-лесно да реже пресования сняг на блокове, от които да си направи иглу; предвидливото обезопасяване на шейната, покачена на върха на иглуто, непристъпна за кучетата, които иначе биха изяли и разкъсали кожените върви, с които тя е сглобена; грижата му към малкото кученце, предпазвайки го от острите зъби на големите му изгладнели събратя.

С края на филма няма как да не ни стане мъчно за този мил, храбър и непринудено естествен човек, олицетворение на една ендемична народност, жилава като самия Живот, бореща се за правото си на такъв, дори и под най-затънтеното полярно слънце, някъде там сред пронизителния вледеняващ и скоростен вятър, в мъглите от снежни виелици, скърцащо-свистящ навяващ сняг, сред полярната нощ на креоново изтръпналата, парализирана от студ сумрачна действителност, при отсъствието на още по-ледени звезди, към които щастливите в неосъзнато нещастния си живот ескимоси, иначе биха вперили взор…

Като че ли и това е малко, но ето че към застиналата меланхолия на Севера се прибавя и печалния тягостен вой на овълчилите се кучета, които явно проклинат кучешката си съдба сред тази ледена пустош.

А ние оставаме с дълбока въздишка, почит и недоумение дали в края на 21 век, (100 години след като живота на Нанук, който така дълбоко ни е докоснал, отдавна е замръзнал някъде там накрай света сред свирепите полета от лед в своя стремеж да намери гордо вдигнали рога елени), няма скоро да изчезнат и се слеят със страховитата белота на Полярната бездна без хоризонт и останалите все още оцеляващи ескимоси, разпръснати като прашинки в необятния Север!

23 декември 2016 г.