Димитър Хаджитодоров

След Новата година времето омеква и снегът се топи. Слънце, топло като през пролетта, огрява почернелите клони на дърветата. Метеоролозите предупреждават, че мечките са неспокойни.
Вървя между дърветата и се наслаждавам на бездънно синьо небе, по което едва се носят малки сивкави облачета.
Някой, скрит в плетеницата от вейки, се движи над главата ми.
Внезапно долита висок глас:
- Цигу! Цигу!
- Мигу! Мигу! - искам да отговоря аз, но се въздържам, за да не изплаша певеца.
- Цигу! Цигу! - продължава безгрижно той.
- Мигу! Мигу! - прошепвам тихо в отговор и внимателно насочвам монокъла, който нося, по посока на звука. Секунда-две не различавам нищо, сетне горският обитател помръдва нетърпеливо и аз го откривам, спотаен в сянката на клончетата. Той подскача на по-светлото и сега виждам ясно оперението му. Сиво-синкаво сако покрива гърба и крилцата му. Под него наднича бледа, лимонено жълта блуза, обвила изпъчените гърди, които издават удивителните тонове. Тъмночервени петна украсяват бузите му. Очите му са гримирани в черно, както очите на древните египетски портрети. Клюнът му, остър и тънък като шило, стърчи напред. Навярно това е синигер, но аз изведнъж съзнавам, че не мога да отлича добре една птица от друга. А нима мога да назова имената пролетните цветя, когато украсяват поляните? Или да кажа за дърветата и храстите, които привличат погледа ми със загадъчния си силует?
Докато размишлявам върху невежеството си, бодрият певец се досеща за нещо и внезапно полита към дърветата насреща. Опитвам се да го проследя, но не успявам. Ала след миг чувам отново веселия цвъркот:
- Цигу! Цигу!
- Мигу! Мигу! - махам с ръка за сбогом.
Вглеждам се в клоните, но виждам само опашката на катерица, тръгнала делово по домакински задачи. С рязък скок и тя изчезва сред гъстата плетеница, която е добро прикритие, въпреки че няма листа.