НА ОБЕД ДО КАМИНАТА

Петко Братинов

НА ОБЕД ДО КАМИНАТА

Какво е станало със котката?… Защо се моли
за някакво си кокалче
от пилешката супа?

Тя вижда как под покрива на плевнята
извират силуетите на мишките.

Тя вижда!…

Но спестява своя скок
и пак лежи съзнателно край огъня.

Какво е станало със котката?…

Навярно проповядва,
че плъховете днес са наши братя.

А аз отново мисля за живота си,
прояждан всяка зима
от гризачите.

И ноктите ми почват да растат,
когато слушам близкото цвърчене.

Но пръв ще бъде котешкият край.


ТИШИНА

Отдавна се разхождаме
по билото
на тази
планина.

Какви дерета са под нас
със самочувствие
на пропасти мистични.

И няма предстоящи върхове
за покоряване.
Безцелно е.

Сега с какво ще си осмисляме
вървежа
след поредното разсъмване?

Едва ли ще ни стигне времето
за бродене
по други планини.

Обречени сме
тук да си останем
като храбри еделвайси,

докато най-подир
се вкаменим
от неизбежна самота.


ПОЯСНЕНИЕ

Омръзна ми да бъда
лесен проход,
през който всички думи
преминават

без никакво съчувствие
към Словото.

А Словото е кръв!…
Сълза е Словото!…

Или е нежна
вътрешна светулка
във тъмното
човешко същество.

Светулката не трепка,
а трепери,
напира тя
навън да излети.

И чак тогава
силно да засвети
във здрача
от болезнено мълчание.

А думите виновно ще залязват,
напълно непотребни
тази нощ.


В ПАМЕТ НА ПОКОЯ

Потънал съм докрай във преживяното.

Жестоко е на дъното.
Жестоко.

Сега очаквам облака, под който

човекът ще отстъпи
пред човека.

И търся всеки звяр, за да му кажа,

че схватките до кръв
са забранени.

Въздържане на челюстите стръвни!
Но може ли на чувствата?… Разсъмва се.

И всичко ще се вижда!… От омразата

виновниците
няма да избягат.

Особено ония със камшиците,
които отговарят за жребците.

И кротко ги държат пред господарите,
а после ги пребиват насаме.

Пребиват ги от завист!… А природата?…

Природата все още се преструва.
Преструва се на гибелно спокойна.

Но тя за тази злъч ще отмъсти.


ЗА ВСЕКИГО ПО НЕЩО

Завиждам не на силните. На слабите завиждам.

Онези вечно слаби,
но разумни същества.

Вродената им дарба
да живеят предпазливо

навреме ги спасява
от копнеж или от нож.

И те отстъпват винаги пътеката ронлива,

която преминава
по самата стръмнина.

А после плачат нежно
над главите ни строшени.

И нежно ни забравят… Но светът не е жесток:

На тях ще им поднася благосклонно плодовете си.
А нас ще ни затрупва със признателни цветя.


ОСЪМВАНЕ СЛЕД ЖЕРТВИТЕ

Не чакам никаква промяна. Вече зная,

че няма да пристигне корабът
от златната планета.

Взривили са го някъде в пространството безлично.
И звездните поети са загинали на борда.

Те трябваше да дойдат да ме вземат. Безнадеждно е

отново да разчитам
на повикването спешно.

Светът отрича моите сигнали. Заглушава ги

със разни истерични шумове
и крясъци парливи.

И моите сигнали се стопяват осквернени.

Стопяват се в безкрая
и валят с печален цвят.

И този черен сняг се напластява по крилете ми,
обречени да служат на нещастната земя.