БЕЗРАЗЛИЧИЕ

Димитър Сотиров

БЕЗРАЗЛИЧИЕ

Ако днес пред мене спре смъртта
и простре нечакана ръцете си,
няма да потрепне, знам, сърцето ми -
толкоз безразлична ми е тя.
И живота, който бавно идва
с лятото и пухкавия сняг
и прекрачва моя беден праг,
днес за мен е нито лош, ни свиден.
Със седмици крача мълчалив
в тая глуха, в тая тясна стая
и изпращам всеки час, в безкрая,
докато изпратя сам и сетния си дих,
като песента безкрайно тиха,
бликнала от някоя душа,
о, която тука на света,
сякаш, чуй, не е живяла никога…

——————————

сп. „Провинция”, г. 1, кн. 5-6, 1930 г.


ДЕТЕ

Аз често мисля, че над мене слиза
кат кротък ангел всеки божи ден,
че тук е царството на всеки блен,
прикриващ ме със свойта снежна риза.

Разцъфналите сънища в нощта
като дете ме нежно упояват.
Тогава друга обич заживява
в мойта неразбулена душа.

На тоя свят къде е злата орис? -
Сърцето ми усмихнато лети
на воля като дивите пчели
в благоуханни пролетни простори.

И тук, където времето плете
понявга само обич и утеха,
аз виждам - греят слънчеви изпеки
и в мене пей душата на дете.

——————————

в. „Вечерна бургаска поща”, г. 3, бр. 562, 3.11.1930 г.