Асен Асенов

СЕНЧЕСТИЯТ СТАР ВХОД

За първи път видях СТАРИЯ ВХОД, когато бях на седем и половина години. Основният виновник за това бе баща ми. Дотогава живеехме в малък провинциален град на квартира. Наблизо бе родното ми село, в което обикновено прекарвах съботните и неделните дни. Падаше страхотна игра и приключения с връстниците ми. Писано било, обаче, това време да свърши.
Една нощ не можах да заспя. Майка ми и баща ми водеха спор за моето образование. Скоро трябваше да ставам първолак. Мама се опъна на баща ми:
- Ти от столичанин стана провинциалист. Майка ти и бездетната ти сестра те осъдиха на изгнание. Защо се примиряваш с всичко? Няма да запиша сина си в селското училище! Ти си мъжът вкъщи! Стегни се! Направи нещо най-сетне!
Няколко дни по-късно баща ми ме облече с новото моряшко костюмче. Хванахме автобуса за София. В големия град взехме тролей и се прекачихме на трамвай. Слязохме на оживено кръстовище. Движението му се управляваше от стъпил на кръгла платформа полицай. Баща ми здраво ме държеше за ръка. Пресякохме две големи улици и изведнъж пред нас изникна СТАРИЯТ ВХОД. Татко се спря пред него и дълбоко въздъхна. Оправи възела на вратовръзката си, извади гребенче от вътрешния джоб на сакото и среса набързо алаброса си. Огледа ме критично и прибра гребенчето. Аз нямах нужда - косата ми стърчеше право нагоре като четка.
Вратата на СТАРИЯ ВХОД бе боядисана в кафяво. Баща ми внимателно натисна дръжката и ние се озовахме в полумрака на късо стълбище, което водеше до партера. Срещу стълбището имаше летяща врата. По-късно разбрах, че тя води към заден двор.
Баща ми не изпускаше ръката ми, докато не стигнахме до третия етаж. Спря се пред апартамент номер 8 и извади секретен ключ от джоба си. След като превъртя резето, преминахме в малко, тъмно антре. Не запалихме осветлението. Продължихме напред през сумрачен вестибюл и накрая влязохме в просторна, светла стая. Татко се огледа, сплете пръсти и ставите им изпукаха. На мястото на една от стените висеше скъпа виолетова завеса. Зад нея долиташе неясен шум като от разлистване на хартия. Нямаше как да се почука на завесата, затова баща ми почука по страничната дъска на портала. Никой не отговори. Тате пое дълбоко въздух, пристъпи напред и дръпна завесата.
Срещу нас седеше зад дърворезбовано бюро човек, облечен в лъскав тъмен костюм. Топчестата му глава бе плешива, лицето бе тлъсто и мазно, завършващо с противна козя брадичка. Човекът ровеше в някакви документи и не ни обръщаше внимание.
Татко се изкашля.
- Добър ден, господин Арсов. Сигурно ще си спомните - аз съм Николай Николов. Дойдох да поговорим пак. Знаете, че от половин година ви молим…
- Не ме интересува кой сте… За днес съм приключил. След два дни имам приемно време. Елате тогава.
Гласът на човека бе резлив, неприятелски. Брадичката му нервно потрепваше с проскубаната си растителност. Баща ми пристъпи напред и се изправи до бюрото. Беше висок, а гърбът му бе много широк. Затулваше цялата ми гледка. Наложи се да пристъпя встрани.
- Адвокат Арсов, стаята много ни трябва! Синът ми тръгва в първи клас! Осем години не ви ли стигнаха? Нали уговорката беше за шест месеца?
- Нямате шанс! Вече имам безсрочен договор с майка ви… Така че напуснете!
Адвокат Арсов се облегна самодоволно назад. Протегна се и взе от една кутия дълга цигарета.
Неочаквано баща ми се пресегна с лявата ръка през бюрото и докопа адвоката за ревера. Дръпна го силно напред и го изправи. Арсов изплю цигаретата.
- Нямате проблем да си намерите друг офис в района. Гледах обявите. Стига вече!
Адвокат Арсов се вкопчи с две ръце в ръката на баща ми, но не успя да се отскубне.
- Ще отговаряте пред закона за насилие! Ще ви съдя! Ще ви съсипя живота!
Сега баща ми протегна и дясната си ръка. Спипа Арсов за гушата.
- Стаята ни трябва - процеди той. - Синът ми тръгва на училище!
Известно време Арсов опита да се съпротивлява, но захватът на баща ми бе железен. Лицето на адвоката взе да посинява.
- Разбирам… Разбирам… Изнасям се - изпелтечи козята брадичка.
Баща ми го пусна и той рухна обратно на стола си.
- Благодаря! - рече тате.
В полутъмния вестибюл ни очакваше тревожната фигура на висока възрастна жена. Сивата й коса бе прибрана на кок, в който проблясваха няколко сребърни фуркета.
- Кольо, какво става? Какво правиш тук? Ако ядосаш Арсов, да знаеш, че ще ни съсипе! Ще ни осъди за жилището!
- Арсов си отива! Скоро се нанасяме, майко. Поздрави внука си! Това е баба ти Люба, сине.
- Добър ден - казах задавено. Още не можех да се окопитя.
Баба Люба не каза нищо. Тревога бе свила глътката й. Пътьом ме погали по главата.
- Скоро ще се видим пак - бодро рече тате.
Хубаво беше, че в СТАРИЯ ВХОД имаше доста деца. Не ми оставаше време да скучая през деня. Не създавах грижи и на баба Люба. Прибирах се набързо само за обяд.
Тясно коридорче водеше от партера в задния двор. Това ограждение беше неоценимо за нас - децата. То спираше тротоарната навалица и правеше недостъпно близкото опасно кръстовище. Задният двор се превръщаше в целодневен рай. Площадката бе достатъчно голяма, за да се играят всякакви игри. Над нея се падаха спалните на блока, които през деня бяха необитаеми. Нямаше кой да ни се кара, нито да ни пречи. Нашите баби и дядовци, на чиито грижи бяхме оставени, рахатясваха по цял ден. Достатъчно им беше да знаят, че сме в задния двор.
Между първите ми приятели бяха Ники и по-малкият му брат Пиньо. Те живееха на втория етаж. Баща им беше търговски представител. Непрекъснато пътуваше из Европа. Оттам носеше на синовете си фантастични играчки. По цели дни прекарвахме с истинските по размер лъскави каубойски пистолети, модерни марки спортни колички с дистанционно управление, самолетчета и всякакви невероятни игри. Имаше и цял железопътен комплекс - с локомотиви, релсов път, природни декори, гари и градче. Искаше ми се и аз да притежавам уникални барабанлии и влакове, но съзнавах, че беше невъзможно. Бях подразбрал, че по настояване на леля ми Ленка баща ми и майка ми даваха половината от доходите си за издръжка на жилището. Леля беше хладен, пресметлив човек и внасяше заплатата си на спестовен влог в банката.
Ники и Пиньо харесваха едно момиченце от съседния вход. По-малкият, Пиньо, се радваше ако Катя му позволи да й държи ръката. Ники обаче гледаше на нещата по-мащабно. Той убеждаваше момичето да стане циркова артистка, когато порасне. Беше й обещал и златисто трико от чужбина. Катя явно се беше влюбила. Сдоби се с обръч и доста подкъси и без това късите полички, с които излизаше. Но трикото така и не пристигна… Всички бяхме убедени, че за това е виновен бащата на Ники и Пиньо. Сигурно не му се харчеха излишни пари.
Когато бях в четвърти клас, Ники и Пиньо неочаквано заминаха да учат във Франция. Това бе голям удар. За да отбележа мъката от заминаването им, аз изстисках цяла тубичка от глицериновия вазелин на баба Люба върху лявата колона на СТАРИЯ ВХОД. Маркировката ми се оказа трайна - и днес, десетилетия след описваните събития, има мазни следи по фасадата.
Ники и Пиньо се прибраха, когато бях вече в девети клас. Но нищо не беше същото. Викаха ме да слушаме на модерния им стереомагнетофон изгряващите рок-групи. Децибелите на усилвателя бяха убийствени. Даваха ми и да правя записи на моя полски мономагнетофон. Имаха купища оригинални плочи на велики състави. Зашеметявах се само като гледах обложките на тези легендарни имена. Аз отново завиждах на братята. Дистанцията между нас се беше запазила. Само се беше прехвърлила в друго измерение. Катя също бе забравена. Бедната циркова артистка със златисто трико бе вече под нивото им.
Моята първа близка приятелка бе Мариана. Красиво момиче с дълга кестенява коса на букли. Очите й бяха с прозрачен син цвят. Тя сама ме избра. Докато играехме в задния двор, все ме галеше по бузите. Когато оставахме сами у тях или у нас, се боричкахме по креватите. Аз гледах да надделявам и винаги да съм отгоре. Това предизвикваше у мен силна, странна и непозната досега телесна наслада. Но след това се опитвах всячески да прикрия последствията - възникналата ерекция. Обикновено трябваше да продължавам игрите с ръка в джоба на анцуга. Когато бях в пети клас, стана инцидент. Докато се боричкахме на кушетката у дома, усетих сладостно-болезнено свиване в слабините, след което от мен изтече някаква течност. И двамата се подмокрихме.
- Какво направи ти? - възкликна момичето уплашено. - Май ме изцапа!
Мариана се измъкна пъргаво и избяга у дома.
Тя не ме напусна, въпреки че не можеше да забрави неприятния случай. Обичаше ме чистосърдечно, но на боричкането бе сложен край. Позволяваше си само в моменти на най-голямо разнежване да ме целува по главата. Между нас така и не стана дума за любов. Явно и двама не бяхме узрели за обяснения, макар че със сигурност бяхме влюбени.
Когато бях в девети клас, семейството на Мариана неочаквано се изнесе от СТАРИЯ ВХОД. От нея не научих нищо предварително. Нито имаше сълзи, нито сбогуване. Дори не знаех новия й адрес. Мариана напусна живота ми изведнъж. Странното беше, че не страдах за нея. Но мисля, че това беше първата ми любов.
На първия етаж живееше баба Кица. Тя буквално приличаше на онова, което човек си представя, когато се каже „Баба Марта”. Дребничка, усмихната, червендалеста и винаги със запретнати ръкави. Баба Кица си беше народен човек. С всекиго се спираше да размени приказка като започваше разговора с неизменното „Оле мамо…” Баба Кица не вървеше, тя тичаше. Слаба и жилава, живописно облечена в народни дрехи и червеникава престилка, тя се носеше между етажите на СТАРИЯ ВХОД, пръскайки като зараза добро настроение. Нямаше човек в квартала, който да не й е приятел. Но най-големият й приятел беше професор Луканов. Адалберт Луканов живееше на втория етаж и бе професор по хирургия. Той несъмнено бе светилото на входа, а и на държавата. Винаги изискано облечен, професорът разнасяше около себе си чистоплътния мирис на медицински спирт. Известният хирург пазеше дистанция - бе винаги любезен и винаги си служеше с учтивата форма на обръщение. Единствена баба Кица пробиваше тази етикетна стена. Странно приятелство обвързваше двамата. Самотникът-професор прекарваше часове в компанията на баба Кица. Явно тя му вдигаше адреналина. Със сигурност установяваше липсващи баланси в душата му. Луканов канеше баба Кица у дома и сядаше на маса с единствената си приятелка в целия свят. Това общуване продължаваше с часове. Всички, които живееха във входа, не можеха да се начудят на тази дружба. За тях професор Луканов бе като айсберг от Северния ледовит океан.
Баба Кица имаше две големи дъщери - кака Маргарита и кака Мая. И двете бяха импозантни и дарени от природата с тежка, омайваща красота. И двете учеха оперно пеене в консерваторията. От първия етаж почти постоянно струяха акорди на пиано и оперни арии. Двете дъщери на баба Кица не дружаха с никого - нямаха нито приятели, нито приятелки.
На четвъртия етаж живееше госпожа Пашова. Тя беше домоуправител на входа. Госпожа Пашова се движеше винаги много бавно и с достойнство. Понякога се случваше да беснеем в игрите си, но тя преминаваше покрай нас като ни показваше, че е над тези неща. Никога не ни правеше забележки, никога не ни порицаваше. Отминаваше гордо, като огромен круизен кораб. Дъщерята и зетят на госпожа Пашова нямаха собствени деца. Решиха и си осиновиха момиченце. Кръстиха го Маня. Маня вече беше доста голяма, когато дойде да живее в нашия вход. Тя беше дребничка, но взе да се различава от другите момичета - гърдите й се развиваха прекалено бързо. Няколко пъти, докато играехме и се натискахме в задния двор успявах да се облажа от допира до това богатство. А и самата Маня изглежда изпитваше някакво тайно удоволствие в блъсканицата, защото никак не се противеше. Споделих с моя приятел от училище Владко Катански за приятната анатомична находка в нашия заден двор. Той беше много заинтригуван и често взе да прескача и да се включва ентусиазирано в игрите. И дори се сближи с Маня. Но и тя за съжаление скоро се изнесе с родителите си.
На третия етаж срещу нас скромно живееше възрастно семейство - леля Вяра и чичо Христо. Когато бях в осми клас, те си осиновиха дете. Детето бе на моите години. Кръстиха го Райна. Когато дойде във входа, тя беше мургава, слабичка и финна. Вероятно доста бе гладувала в някой провинциален интернат. Райна веднага се влюби в мен - аз бях най-близкият й съсед. Но бях вече зает. След напускането на Мариана моя приятелка стана дъщерята на адвокат Даскалов Таня от четвъртия етаж. Тя се беше залепила плътно за мен и винаги, когато й се удаваше възможност, ме галеше и целуваше по главата. Със сигурност не бях влюбен в нея, но тя беше много красиво момиче и ласките й ми бяха приятни. Заради мен Таня беше готова на всичко.
Животът на Райна във входа не вървеше добре. Тя се оказа много суетна и своенравна. В училище оценките й бяха направо лоши. Смени няколко приятели с порочни наклонности - бяха предимно пушачи, гамени и двойкаджии. Чичо Христо и леля Вяра решиха да придадат нов импулс в живота й. Прекръстиха я на Людмила. Но и новата Людмила я караше като старата Райничка. Нещата взеха да се задълбочават. Райничка-Людмила се залюби с провинциален младеж, като избяга някъде за около седмица с него. След полицейско издирване бе върната у дома. След още месец тя изчезна завинаги. Вероятно приемните й родители не бяха издържали психически и я бяха върнали обратно в интерната.
В коридорчето, което свързваше партера със задния двор, имаше врата на стая. В нея живееше семейството на бай Пешо и жена му Теменужка. Те бяха чистачите на входа. Никой не си спомняше, от коя провинция са дошли и как са се подслонили тук. Заедно с тях живееха и двете им деца - Радка и Антон. Радка беше божествено красива - с чуплива кестенява коса и искрящи сини очи. Но бе много капризна и непостоянна. За нея не можеше да се намери приятел, който да е единствен. За две години смени момчетата от целия квартал. Майка й и баща й се разболяха и остаряха. Бяха вдигнали ръце от нея. Най-лошото дойде, когато бях в десети клас. Радка се залюби с арабин - студент от Сирия. Когато се разбра, че е бременна, арабинът замина за родината си и я изостави. Изтерзаното от ядове семейство бе принудено да приеме и отглежда арабското бебе. Но Радка пак не се усмири. Непрекъснато имаше похождения с различни мъже.
Антон беше кротък младеж. Веднъж стоях сам в задния двор в очакване на приятелите си. Антон ми махна от коридорчето:
- Мъжки, ела да ти покажа нещо!
Последвах го с нежелание. Антон ме преведе през коридорчето, слязохме по стъпалата на партера и неочаквано за мен се спуснахме в мазето. Долу беше тъмно и миришеше на мухъл. Антон не запали осветлението. Промъкнахме се в помещение без врата. Когато очите ми взеха да свикват с мрака, видях насреща си амбразура, през която бликаше дневна светлина. Антон стоеше под нея и съсредоточено наблюдаваше нещо. Приближих се и видях, че това е изглед отдолу към тротоара. Прекрасно се виждаха бедрата и дори гащичките на преминаващите жени. Антон възбудено правеше нещо в дюкяна си.
- Погледни, маляк! Все едно, че съм те вкарал в турската баня на пашата. Ще те науча на някои готини неща! Жалко, че си още съвсем зелен!
Едва изчаках края на сеанса и с облекчение изскочих на двора. Бях уплашен. Повече не слязох с Антон в мазето.
Когато бях в осми клас преживяхме голяма загуба. Отиде си Сашко - наш връстник от съседния вход. Сашко ни беше много близък приятел. Почти всеки ден ритахме заедно в задния двор или в училище. Освен това от последния етаж, на който живееше, се пускаха най-добре лястовици и самолетчета. Сашко бе издъхнал в близката окръжна болница след операция на апендицит. Говореше се, че опериращият хирург забравил инструмент в корема му. В чест на нашия непрежалим приятел събрахме пари и купихме нова топка - бяла. С черни дебели букви написахме името му. Дълго ритахме само с тази топка.
В края на единадесети клас за семейството ми настъпиха тежки времена. Един ден извадих от пощенската кутия плик с печатен надпис „Софийски градски съд”. Баща ми измъкна от него малка призовка. Зачете се.
- Някой ни съди - каза объркано татко.
Скоро се установи, че леля ми Ленка е подала искова молба срещу нашето семейство. Тя искаше веднага да се изнесем и да получи цялата собственост върху апартамента. Баба Люба вече я нямаше, за да се застъпи за нас. Положението беше такова, че нямаше никакъв избор.
От десетина години майка ми и баща ми участваха в строителството на нов блок. Сега, когато ни гонеха, отидохме заедно да го видим. Беше почти готов. Но нямаше ток и вода. С тези неудобства трябваше да се примирим. Скоро дойде съдия-изпълнител и ние набързо си изнесохме багажа.
Сега, след толкова години, се питам отново и отново, съжалявам ли за СТАРИЯ ВХОД. И си отговарям с „не”, защото той бе изпълнил предназначението си. Бях се разминал със селското училище. Когато напускахме входа аз завършвах средното си образование и се готвех за кандидат-студентски изпити. Живеех в големия град. Бях станал гражданин. И за всичко това заслугата бе на един човек. Баща ми.

ГРАДИНКАТА „СЕЙНТ ДЖОРДЖ”

Не можех да разбера защо баща ми винаги ме водеше да играя в градинката на църквата „Сейнт Джордж”. Имаше и други близки места за разходка и игра. Това бяха училищният двор, градинката „Мадара” или пък Южният парк. В парка имаше езерце с червени рибки и велосипеди под наем. Алеите бяха чудесни за колоездене. В училищния двор се събираха повечето ми приятели. Често до оградата присядаше и школският огняр - бай Боре. Баща ми би могъл да си говори с него, докато ритах с другите деца. В градинката „Мадара” пък имаше специален гимнастически полигон. Там бе винаги пълно с деца и младежи, които укрепваха и развиваха мускулатурата си.
Може би една малка будка за вестници решаваше всичко в избора на баща ми за място на вечерната ни разходка. Тате обичаше да е информиран. Винаги спираше да си купи „Вечерни новини” от будката пред входа на градинката „Сейнт Джордж”. След това ме пускаше да играя с моя приятел Геле, а сам сядаше да прегледа новините на пейка срещу входа на църквата.
Градинката на църквата „Сейнт Джордж” бе почти необитаема. И млади, и стари заобикаляха мястото като прокълнато заради бандата на Моко. Тя се събираше в задната част на градинката и вършеше зулуми и безчинства. Възрастните бяха ограбвани и се разделяха с портфейлите си посред бял ден. На децата стотинките също бяха прибирани плюс здрав тупаник с плесници и ритници. Младите майки избягваха градинката, защото се бяха убедили, че съпрузите им не могат да ги защитят. Гамените биеха наред. Само поп Марин, който бе дошъл при бандитите със сребърен кръст и светена вода, се бе отървал сравнително леко. Той бе безцеремонно замерен с няколко празни бутилки от коняк. Свещеникът бе подал обстойна жалба пред кварталния отговорник - майор Пиперков. Но и той не предприемаше нищо срещу дяволските изчадия. Изглежда очакваше моковите авери да бъдат привикани от военните в родната казарма и така да се сложи край на произвола.
Ние с Геле също бяхме пострадали от бандата на Моко. Един ден изпуснахме топката си към задната част на градинката. Докато тичахме да я приберем се сблъскахме с най-едрия от бандитите - Цвъца. Той веднага ни залови и ни изправи до стената на църквата. Докато се окопитим изядохме по три шока. Кой знае какво щеше да ни се случи по-нататък, ако от близките пейки не беше се чул вик:
- Цвъц, пъргай! Чочо донесе пиячката!
Цвъца ни заряза набързо, а ние извлякохме важна поука.
На 20.08. аз записах в дневника си: „Днес слънцето изгрява в 5.28 часа и залязва в 18.35 часа. Продължителността на деня е 13 часа и 5 минути.” Същият ден баща ми се прибра точно в 17 часа. Беше облечен както повелява професията му на банков експерт - с нов бежов костюм и светла риза. Якичката й бе пристегната с копринена вратовръзка в черен цвят.
- Тръгваме - обяви още от вратата тате.
Взех си новия футбол и поехме към църковната градина. От будката на входа баща ми си купи „Вечерни новини”. Седна на обичайната пейка да го преглежда. Аз свирнах на Геле, който се мотаеше пред църковния праг.
- Гледай, Геле - рекох - имам нов футбол от истинска кожа! Подарък е от вуйчо ми! Той е футболист!
Геле завистливо пое кожената топка. Попипа я, повъртя я и дори я помириса.
- Супер е! - призна приятелят ми. - Да я пробваме на малки вратички!
Избрахме за врати две близки пейки пред входа на църквата и се заиграхме. Топката често бягаше странично на сградата, но ние изтичвахме бързо да си я вземем. И днес в градинката бе безлюдно. И люлките, и пясъчникът стояха празни.
По едно време с Геле ожадняхме. Взехме топката и тръгнахме да пием вода от чучурите на северния църковен зид. Загълтахме студените струи. Когато се изправихме, вече не бяхме сами. Четири чорлави силуета ни засенчваха. Бандата на Моко! Спукана ни бе работата - баща ми беше чак пред входа на църквата.
- Готин футбол! - рече един от дългокосите по прякор Цирея.
- Дали е истински? - запита другарят му, на когото викаха Катила.
- Това веднага може да се провери! - отговори му самият Моко. И нареди - Цвъц, пробвай го!
Дебелият взе топката от ръцете ми, подхвърли я и отпра страшен шут. Кълбото отлетя към камбанарията.
- Жесток е, копелета! Хайде да разритаме!
Компанията на Моко започна да пери безразборни шутове по стената на църквата. Футболът с гръм се връщаше обратно, а ние с Гелето гонехме да не излезе на улицата. Накрая тази игра им омръзна. Бандитите очертаха врата на църковната стена и започнаха стрелба по нас. Положението ни взе да става критично. Всеки шут на големите можеше да ни убие.
- Геле, да бягаме! При следващия шут! Ти - към къщи! Аз - към тате!
Миг след това с Геле се разбягахме. Гамените не ни преследваха. Просто бяха мързеливи и подпийнали. Аз запъхтян дотичах до баща ми.
- Тате!
Татко ме погледна иззад вестника озадачено.
- Тате, да бягаме! Имаме време да се измъкнем!
- Къде е топката? - спокойно попита той.
Свих гузно рамене и посочих покрай църквата.
- Аз съм виновен… Ние с Геле не внимавахме…
Татко сгъна вестника и се изправи. С бавна стъпка се отправи към северния зид. Аз го последвах на разстояние. Широкият му атлетичен гръб ми пречеше да възприемам цялостно гледката. След нашето бягство бандитите бяха спешили Цвъца за вратар. Сега се забавляваха да бият шутове по него.
- Момчета, край на играта! - извика баща ми. - Топката ни трябва! Прибираме се.
Никой от бандата на Моко не му обърна внимание. Продължиха да бият боцове по стената на църквата и по Цвъца. Но при един от шутовете футболът ми се изтъркаля в краката на баща ми. Той го чукна фино към мен.
- Маляк, дай топката! - нареди сърдито Моко.
- Момчета, да приключваме! - спокойно каза тате. - Тръгваме си за вечеря. Утре пак може да поритате.
- Какъв е този папуняк, бе! - нагло се изхили Цирея. - Чичка, хайде чупката! Да не си купуваш утре нов костюм! Бягай, докато сме благи!
- Какъв костюм ще купува като го пратим в реанимацията, а? - заплашително прибави Катила.
- А бе, вуйчо! - изрева Моко към тате. - Давам ти 15 секунди да се изнесеш от градинката ни!
Баща ми извади златен банкерски часовник и го погледна. Лицето му стана безизразно.
- Ей, Моко! Да не изпуснеш този чичка - че той е златна кокошка, бе! Цял месец може да ни храни и пои! Копелета, да го смачкаме!
В същия момент Моко тръгна напред. Баща ми бавно прибра часовника. Моко наближи на половин метър и изведнъж подскочи. Наби една глава в гърдите на баща ми. Но тате остана неподвижен като скала. Само левият му юмрук описа кратка парабола отдолу нагоре и се заби в челюстта на гамена. Той отхвръкна на два метра и се строполи. Повече не мръдна. Аверите му обаче озверяха. Цирея се спусна с вдигнати юмруци, но не прецени безопасното разстояние. Тате го изрита в чатала. Обувките му бяха тежки, модни - шпиц. Чочо Цирея рухна на земята и се запревива. Сега настъпи Катила. Той явно беше опитен боксьор. Танцуваше на дистанция. Нагласи се с финт на добра позиция и замахна с дясната ръка. Но тате светкавично се наведе. След това десният му юмрук повтори късата парабола на левия. Катила полетя във въздуха и се стовари до Моко. Цвъца беше известен като шампион по свободна борба в тежката категория. Но съдбата на тримата му ортаци го изпълни със здравомислие. Той хукна да се спасява надолу по задната алея.
Баща ми се обърна. Отвращение бе изписано на лицето му.
- Да си вървим, момче! Слънцето скоро ще залезе. Време е за вечеря.
Хванах тате за ръка и бавно поехме към къщи. На входа на храма стоеше облечена в черно фигура. Баща ми обезпокоен ме пусна. Но нямаше повод за нови притеснения. Това беше божият служител, свещеникът поп Марин. Той описваше със сребърен кръст тайнствени знаци във въздуха. По-късно разбрах - благославяше ни.

ФУТБОЛИСТИ

Бай Боре стоеше при черницата до училищната ограда и наблюдаваше малките футболисти от 8 „г” клас. Следобедното слънце припичаше много приятно. Беше време за истинска игра.
Днес момчетата за първи път бяха облекли новите си екипи на ФК „Аякс”. Разиграваха с повишено самочувствие. Тук бяха вратарчето Боби по прякор Майера, коравият снажен защитник Людмил по прякор Хулси/от Бари Хулсхоф/, лявото крило Аско по прякор Кройфа и дясното крило Венци по прякор Неси/от Неескенс/. Поради малката си численост отборът играеше само пред едната врата. Децата весело си подвикваха:
- О-о Неси, вдигни ми за главичка!
- Хулси, направи пресечка!
- Майер, пас към мен!
Бай Боре проследи още малко тренировката и тръгна да си гледа работата. Той беше училищният огняр. Як мъжага. По цял ден, когато беше студено, хвърляше въглища в пещта и изкарваше сгурията. Сега, през лятото, бе зает с ремонтите по сградата.
Малките футболисти се събраха в центъра.
- Ех, защо сега не ни падне отбора на „а” клас! - възкликна Кройфа. - Ще ги дъниме на нула!
- Ще ги нашморкаме! - изръмжа Хулси.
- Ще ги прегазим! - допълни заканително Неси.
Момчетата се повъртяха още малко по игрището. Започваха да униват.
Изведнъж иззад ъгъла на училищната сграда се чу остро изсвирване. В следващия миг оттам се подадоха четирима дангалаци с чорлави глави. Малките спортисти замръзнаха по местата си. Това беше бандата на Моко от градинката „Сен Джордж”. Кварталът беше пропищял от тях. Биеха и завличаха всичко ценно. После продаваха заграбеното и се напиваха с коняк.
Кискайки се и залитайки, гамените обкръжиха малките футболисти.
- Май си търсите противник, а? - рече дрезгаво Моко.
Децата стояха онемели.
- Готини екипи! Ще се пласират скъпо на битака!
- Какво ги четкаш, бе Моко! Дай да ги събличаме тия контета! - изрева друг гамен по прякор Цирея.
- Чакайте, копелета! - възпря ги Моко. - И ние сме спортисти, нали така? Нека си имаме уважението! Ще им играем на малките вратички! Ако паднат им взимаме екипите! И им удряме по десет шока! Хайде, да се поразкършим малко!
Един от аверите на Моко по прякор Катила взе топката и отпра тежък шут по близката врата.
- Играта започна! - обяви Катила. - Едно на нула за нас!
Моко разпредели хората си. На Цвъца нареди да пази вратата. Цирея щеше да играе отбрана. Той и Катила се писаха нападатели.
Боби Майера извади топката от мрежата.
- Момчета, лошо ни се пише… И да бием, пак ще си ходим голи вкъщи.
- Братлета, стегнете се! Те са полупияни, не могат да тичат с нас - опита се да ги обнадежди Кройфа.
- Можете да разчитате на мен за отбраната! - обяви снажният Хулси.
- Ех! Къде се дяна бай Боре… - проплака дясното крило Неси.
Подпийналите гамени не бяха никак лесни за надиграване. Те не признаваха никакви футболни правила. Непрекъснато блъскаха с ръце момчетата, препъваха ги и ги фаулираха по целия терен. Въпреки това отборът на 8 „г” показа характер. Кройфа и Неси създаваха пред вратата на Цвъца чисти положения и дори вкараха два гола. При всяко попадение вбесеният Моко удряше на злощастния вратар по пет шока.
Людмил беше непробиваем в защита. Доброто му лично тегло и брилянтната техника му помагаха срещу вражеското нападение. Ето, и сега Хулси използва една от поредните разправии между гамените и с бомбен шут от центъра вкара третия гол.
- А-а-а-а! Негодници! - изрева разярен Моко. - Това не се признава! Да ги нямаме такива от центъра! За наказание ще бием дузпа!
Моко заложи топката близо до вратата на Майера и се засили от около пет метра. Страхотният му шут обаче се отби в близкото черничево дърво. Аут. Боби Майера си отдъхна.
- Мамка му! Следващия път ще те размажа! - закани се капитанът на гамените.
Но в следващия половин час Майера оправда напълно прякора си. Беше като фантом на вратата. Всички топки се отбиваха неизменно в него. Той спаси шест измислени фала и три несъществуващи дузпи.
На моменти гамените показваха фамозна индивидуална техника. Личеше си, че като деца са били талантливи футболисти. Но играеха солово и неизменно губеха топката в наказателното поле. Освен това в повечето случаи страховитите им шутове минаваха покрай вратата на Майера и тресяха безмилостно злощастно поникналото отзад черничево дърво. На няколко пъти Цирея и Цвъца се сбиха. Цирея обвиняваше Цвъца, че подава само към Катила. Моко тичаше освирепял да ги разтървава с шутове.
Футболистите от 8 „г” оправдаваха славата на новите си екипи. Те демонстрираха добра физическа подготовка и колективна игра. Много бързо се прегрупираха и влизаха по двама срещу противниците си.
Времето минаваше, а мачът все повече се закучваше. С грубата си и нечестна игра гамените пречеха всячески на футболистите от 8 „г” да изнасят топката и да бележат нови голове. Въпреки това резултатът бе в полза на малките.
- Маляци, край на цирка! Играем до гол! - неочаквано изкрещя Моко. - Който вкара първи, печели!
Сега топката бе в ръцете на Цвъца. Той я изрита силно към тъча, където се бе пласирал Моко. Чистият въздъх вече бе отрезвил капитана на гамените. Увлечен от перспективния пас, той спринтира, за да задържи топката. Но при тъч-линията изведнъж се закова на място. Друг, масивен състезател се носеше с пълна пара срещу него. Той бе набит и много як, с тежки кубинки на краката си.
- А-а-а-а! Копелета! Бай Боре! Бягайте! - изкрещя Моко.
В този момент новият състезател достигна топката и пери страшен шут от тъч-линията. Футболното кълбо изфуча страховито и прелитайки половината терен се заби в мрежата на Цвъца. Но на вратата вече нямаше никого. Гамените чевръсто бяха прескочили училищната ограда.
Малките футболисти изтичаха и се скупчиха около бай Боре. Прегърнаха го като роден баща с червените си фланелки.
- Чичо Боре, къде беше? За малко да си ходим голи вкъщи! - оплака се Кройфа. - Щяха да ни вземат екипите и да ги продадат на битака!
- А знаеш ли как ни ритаха и блъскаха? Гледай - целите сме в синини!
- А мен онзи пъпчивият ме резна отзад, когато вкарвах петия гол! - проплака Неси.
- Чичо Боре, а на мен от два метра ми биха десет фала и измислени дузпи…
- Спокойно, деца! Видях всичко! Да знаете, че от вас ще станат истински мъже! Но още утре ще говоря с директорката да назначи денонощна охрана на училищния двор.
След малко спортистите от 8 „г” клас седнаха на оградата при черницата да разказват футболните си премеждия на бай Боре.

НОВИТЕ РИЗИ

Полковник Катански беше успял да се издигне до старши офицер. Взимаше добри пари. Семейството му беше собственик на един от първите вносни западни автомобили в столицата. Големият син на полковника - Чавдар - изцяло приличаше на майка си - красива светлоока жена. Момчето бе манекен в известна модна агенция. Още като ученик имаше собствени приходи, които използваше по разумен начин. Повечето хонорари от ревюта внасяше в банкова сметка. Малка част отиваше за забавление със съучениците и колегите му. Билбордове с Чавдар и неговата партньорка красяха всички по-големи кръстовища в града. Те дефилираха неизменно и по кориците на модните журнали.
Малкият син на полковника - Владимир, или Владко - бе наследил бащината антропология. Имаше сравнително висок за детската си възраст ръст, едра глава, тънки дълги ръце и яки крака. Владко Катански бе удостоен от връстниците си с два прякора - Владиката и Катанеца. Катанеца бе в центъра на всички игри или сбивания на съучениците си. Носеше истинския борбен и войнствен характер на баща си. Увлечен от кариерата на по-големия си брат, Владко Катански беше донжуан и си падаше по супер модерното облекло. Полковникът не щадеше пари за нови дрехи.
Днес, когато Владко се събуди, душата му бе обхваната от щастливи предчувствия. Той изви очи към големия стенен часовник. Имаше време да се облече, закуси и намине до нелегалния моден шивач Мирчо Влашки. При него трябваше да го очакват поръчаните преди седмица две ризи. Ризите бяха специални - с обла яка, бастички отпред и модерни маншети с по две копчета. Отзад бяха съвсем вталени. Някой иззвъня и Катанеца стана да отвори. Беше съседът му Динчо Петков по прякор Динята. Той бе приготвил лястовички с аеродинамична форма.
- Хайде да ги пускаме - миролюбиво предложи Динчо.
- Добре, но бързо! Трябва да отскоча да си взема новите ризи!
Динята, който беше една глава по-висок от Катанеца, го изгледа със завист. Баща му - майор Петков го беше оставил да движи по анцуг и гуменки. Известно време двамата се развличаха с лястовичките, които летяха чак до НДК. Но Катанеца беше нервен. Новите ризи не излизаха от главата му. Скоро той натири Динята и пое по булеварда към Петте кьошета. Като стигна определеното място Владиката се наведе и почука с уговорен сигнал върху прашните дървени капаци на едно мазе. След малко в съседство се отвори зацапана врата на коридор, в който се прибираха кофите за боклук. Катанеца се промъкна вътре и скоро заслиза към тайното ателие на Мирчо Влашки. Добра се до смърдяща на мухъл стаичка, в която работеха шивачът и жена му. Мирчо беше плешив, носеше дебели очила и имаше мустаци - досущ приличаше на плъх. По леглата бяха разхвърляни имитации на различни марки модни дрехи. От една закачалка Мирчо свали ризите на Катанеца - оранжева и зелена. Бяха супер! Владиката плати 100 лв. и побърза да изскочи на улицата.
У дома Владко Катански прекара доста време пред огледалото. Този Мирчо беше гениален - всичко пасваше идеално. Владиката избра оранжевата риза. Комбинира я с оригинални тесни кафяви джинси от ситно кадифе „Лий”. Обу сиви ръчно шити мокасини. Среса на път кестенявата си чуплива коса. Накрая се напръска обилно с шведския парфюм на брат си „Хеттрик”. Беше неотразим! Сигурно и отличничката на класа Мариела щеше да го хареса. Катанеца си представи как щеше да го целува зад ъгъла на училищния бюфет.
В училище наистина Катанеца обра овациите. Нямаше втори като него. Само Гуджо се опитваше да го конкурира с новите си оригинални дънки „Левис”. Но Гуджо бе прекалил да трие чисто новия панталон с тухла. И вместо да получи модния избелителен ефект го бе прокъсал и продрал. Катанеца беше номер едно в класа. Двете отличнички Юлия и Мариела се заувъртаха около него. Той смело ги прегърна през кръста и така влязоха в училище.
Във второто междучасие малък инцидент помрачи божественото настроение на Катанеца. Динята и Гуджо подготвяха интересен физически експеримент. Гуджо бе поставил туба с декстриново лепило на прозореца. Готвеше се да я удари с юмрук, за да изстреля съдържанието й напред. Насъбраха се зяпачи. Катанеца и Динята бяха най-близо. При удара лепилото цъфна отзад и уцели Динята в ръкава, а Катанеца в гърдите. Гуджо зяпна ужасен от последствията. Динята се надвеси като динозавър терапод над него. Катанеца пристъпи също разярен с протегнати ръце.
- Момци! Чакайте бе! Виждате, че не е нарочно! Стана сакатлък! Дайте да ви измия, бе! Всичко се отмива с вода!
И наистина Гуджо се постара и изпра първо ръкава на Динята. После оправи и пораженията по гърдите на Владко Катански. Остана мокро петно, но то щеше скоро да изсъхне в жегата. Нищо нямаше да си личи.
В голямото междучасие се получи голяма неразбория. Непоправимият побойник Емил Галев се скара с Долорес и скъса тетрадката й по пеене. Нелчо Коня се застъпи за Долорес. Сби се с Галев и му разби носа. Постепенно в боя се включиха и други момчета. Нелчо Коня въртеше цялата тълпа и действията се пренесоха върху подиума. Владиката тъкмо разговаряше щастливо с Мариела, когато изневиделица го заблъскаха и заудряха. Мариела избяга с писък. Катанеца нямаше много време да се ориентира. Но за отстъпление не можеше и дума да става. Вече беше разярен, че прогониха гаджето му. Най-близо до него бяха Петьо Петуха и Васко Слона, които махаха напосоки. Той се нахвърли с юмруци и ритници срещу тях. Масовото меле се завъртя към чешмата. В този момент се чу и учителският звънец. Биещите се изведнъж се пуснаха и се отправиха към местата си. Зачервен и запотен Катанеца установи, че е загубил копчетата на ръкавите си. Но нищо - важното бе, че останалото беше здраво!
След училище, в суматохата Мариела целуна Владко по бузата. За нея той беше героят, който смело я бе защитил от сбиването. Но майка й я чакаше отвън и трябваше бързо да се разделят.
Владиката, Гуджо и Динята си тръгнаха към къщи. Но изведнъж насреща им се появиха Геле, Оги и Стефчо - по прякор Чуки. Те носеха чисто нов футбол и търсеха свободно игрище. Катанеца, Гуджо и Динята без да му мислят много се присъединиха. В училищния двор ритаха големите. В игрището на ВВС ритаха баровци от съседния квартал. Оставаше игрището пред блока на Стефан Дишков - Чуки. Когато пристигнаха там на пръв поглед имаше играчи. Но скоро стана ясно, че те са малко и само разритват. Това предизвика ентусиазъм у всички. Скоро се оформиха и два отбора. В единия бяха Катанеца, Аско Кройфа, Людмо Хулсхофа и вратарчето Боби Майера. В другия се включиха Геле, Оги, Динята и Стефан Дишков - Чуки. Впоследствие към тях се присъедини и един опасен спортист от квартала - Сашо Левски. Сашо Левски беше професионален хокеист. Той не признаваше правилата на футболната игра. Играеше с топката като в хокея. Харесваше бодичеците при единоборство. Тъй като беше и най-възрастен от всички наблягаше на играта с тяло, а нерядко се и сбиваше със съперниците си.
Игрището на „Парчевич” беше с тартаново покритие. Отборите бяха настървени за победа. По-техничният отбор бе от момчетата на Владиката. Те често играеха заедно, бяха обиграни. След включването на Сашо Левски, обаче резултатът взе да се колебае. Сашо Левски надъхваше хората си за груба игра. Самият той на няколко пъти приложи бодичек на Владиката. При паданията Владко разкъса новите си джинси, но не се отказваше. Когато можеше удряше Сашо с юмрук в гърба. Сашо Левски не можеше да настигне бързия Катански и беснееше. Търсеше го яростно по целия терен. Катанеца се изплъзваше.
Развръзката дойде в сумрака точно преди края на мача. След брилянтен пас на Аско Кройфа Катанеца преодоля Динята и вкара победния гол. Но Динята подло резна Владиката при последните му крачки към вражеската врата. Катанеца се стовари в цял ръст. Чу се изпращяване. Когато Владко Катански се изправи, покрит в червена прах всички видяха пораженията. Новата оранжева риза беше сцепена на две. Владиката не можеше да повярва. Вече наистина приличаше на просяка от филма „Армията Бранкалеоне” - жалък, със съдрани дрехи и съкрушен.
- Аз съм дотук, момци… Тръгвам си… Това вече не е игра! - със свито гърло рече Владко Катански. - А ти, Диня, да не си стъпил у нас! Сам си пускай лястовичките! Заради теб баща ми сега ще ме пребие…
Владиката си тръгна бавно, с достойнство.
- Владко, да дойда с теб? - предложи Аско Кройфа. - Ще съм ти свидетел.
- Благодаря ти, приятелю…
Владиката се загуби в тъмнината.
Когато позвъни на външната врата Владко Катански се бе приготвил за най-лошото. И беше убеден че щеше да бъде напълно заслужено.
Старият Катански лично отвори по пижама и разгърден. Първоначално зяпна от учудване когато видя наследника си. Разочарование и яд се изписаха на лицето му.
- Тате, Динята ме спъна отзад - понечи да обясни Катанеца.
Неочаквано изразът на баща му стана благ. Полковникът се почеса по косматите гърди.
- Владко, ние живеем два етажа над Динята… И имаме две звезди повече от тях. Една риза винаги се купува. Но акъл не можеш да си купиш! Да знаеш това от мен!
Полковникът се обърна кръгом и влезе в спалнята. Отзад се подаде по пеньоар на златни звезди невероятна красавица - жена му Цветана. Тя държеше в ръка полупразно шише от коняк „Наполеон”. Прибра го в хладилника, усмихна се сияйно на сина си и му намигна с дясното око. Катанеца веднага разбра. Очите му се навлажниха и той пристъпи напред да прегърне майка си.

ЗАПАЛЯНКО

Майстор Коста седеше върху високата двукрака стълба и преценяваше разстоянието до отсрещната стена. Май имаше около осем квадрата. С това се приключваше и определената за деня норма. Както беше обкрачил стълбата, майсторът направи с нея няколко крачки напред. Натопи баданарката в кофата и запляска с нея по тавана. Захвърчаха ситни пръски варов разтвор. Те се напластяваха и по лицето на бояджията, правейки го да изглежда като африкански шаман. Примижал и прехапал устни, той продължаваше напред.
Днес майстор Коста изглеждаше много доволен от свършената работа. Беше минал три стаи от селското училище, което представляваше огромна двуетажна сграда. Такава норма не бе по силите на обикновен човек. Но майсторът сякаш бе направен от желязо. До началото на септември сам трябваше да приключи цялото училище. Понякога около него се въртеше и му помагаше внукът му Коко. Но той беше още малък - петокласник - и идваше да поработва при дядо си само от любопитство. В днешния ден внукът боядисваше черчевето на един прозорец.
Майстор Коста изпъшка доволно и протегна схванатото си от еднообразните движения тяло. Заби баданарката в кофата и измъкна жълт дървен дърводелски метър. Разтвори го и премери с него напред и настрани. После го сгъна и напъха обратно в джоба на синята работна куртка. Край за днес! Майсторът провери инвентара по другите джобове - отвесът и шпаклата бяха налице. Но шпаклата бе пробила дупка в задния джоб на панталоните му. Тази дупка жена му всеки ден кърпеше. „Пак ще ме гълчи вкъщи!” - помисли си майсторът и мигна виновно с очи. Взе кофата с разтвора и бавно заслиза надолу. Отиде до една друга кофа - с чиста вода и изплакна лицето и ръцете си. Вече не беше като африкански шаман. Сега изглеждаше като атлет - набит, с як врат и впечатляваща мускулатура, прозираща даже и под работната куртка.
- Коко, къде си? Хайде! Ще закъснеем! - гласът на майстора беше малко дрезгав, но властен.
Коко се подчини на командата на дядо си. Остави черчевето и натопи четката в разтворителя - да му е готова за следващия път. Изплакна ръцете си с бензин и ги избърса с чист парцал. За Коко бояджилъкът в училището беше голямо приключение. Цялата сграда бе на разположение за обиколки и разглеждане. Най-интересни му бяха кабинетите по физика, химия и ботаника. В ботаническия кабинет имаше много препарирани животни - птици, влечуги и хищници. Коко можеше да ги разглежда от непосредствена близост и дори да ги докосва докато дядо му ходеше със стълбата из стаите и ги баданосваше.
- Коко!
Майстор Коста вече бе в училищния двор. Той нямаше часовник, но винаги беше наясно с времето. Сега майсторът беше напрегнат и бързаше за началото на футболната среща между „Левски” и ЦСКА.
Докато чакаше внука си, майстор Коста се подпря на велосипеда и се замисли. До преди една година той не обръщаше никакво внимание на футболната игра. Дори всячески пречеше на участието на сина си Пелин в селския футболен отбор. Пелин беше левак, нападател по лявото крило и много талантлив футболист. Той беше част от невероятно ентусиазиран отбор, който сам си беше направил терен, врати с мрежи, съблекалня и тартанова писта. Футболистите косяха терена и го поддържаха в отлично състояние. Имаха дори и сертифициран съдия - Мито Рефера. Разбира се, отборът се казваше „Левски - Лесново” и беше на първо място в зоновите групи.
Докато Пелин беше малък, майстор Коста настояваше той да му помага, вместо да рита. Ако детето закъснееше за работа на полето или при баща си, следваха строги наказания, а нерядко и пердах. Но Пелин не се пречупи. Понасяше несгодите у дома и израстваше като футболист. Минаха години, в които Пелин завърши полувисше образование. Задоми се и му се роди син - Коко. Майстор Коста вдигна ръце от него и от футболните му страсти. Но преди две години Пелин купи телевизор и всички у дома волю-неволю заследиха и футболното първенство. Първоначално майсторът-бояджия дремеше на кревата по време на футболните срещи. Но незнайно как и защо постепенно взе да се пали и заглежда по мачовете на „левскарите”. Накрая се стигна дотам, че майстор Коста сядаше на два метра от телевизора, следеше играта и не даваше дума да се издума. Заприлича на истински ултрас. Пъшкаше и проклинаше противниците. Синът му Пелин само се подсмихваше.
- Дядо, хайде, ще изтървем началото! - внукът Коко се беше появил, готов да яхне подареното от дядо му „Балканче”.
Двамата натиснаха педалите.
Коко обичаше скоростното каране. Прибра се първи у дома. Паркира „Балканчето” под стрехата и видя, как баба му изскача да го посрещне. Тя беше слаба женица, запазила част от моминската си хубост. Изпод забрадката ґ буйно напираха навън руси букли.
- Наработихте ли се бре, майстори! - зарадва се жената на появата на внука си.
Коко й разказа набързо за заниманията си с черчеветата. Баба му го погали по русата главица и той хукна да се измие на чешмата.
Скоро паркира и майстор Коста. Намести велосипеда под стрехата, погледна скришом за жена си и тупна с ръце крачолите на работния си панталон. Бели облаци политнаха отттам. Бояджията се огледа смутено и пое направо към помпата на двора. Там свали работните дрехи и направо ги хвърли в коритото. Прибра само дърводелския метър, отвеса и шпаклата. В работния му панталон на задния джоб зееше дупка. Майсторът въздъхна. Очакваха го нови разправии. Тази шпакла всеки ден му тровеше живота.
Разсъблечен до кръста, майстор Коста напомняше на античния герой Херкулес. Коко го наблюдаваше от стълбите пред къщата и си мислеше, че е само малко по-нисък от актьора Стив Рийс, който играеше в „Херкулес” и „Троянската война”. „Баща ми и дядо ми са най-яките хора на света” - помисли си със завист крехкият малък бояджия. Искаше му се и той да е такъв страховит, за да респектира връстниците си. Но май трябваше да почака доста - засега беше само едно слабовато и жилаво хлапе.
Майсторът се изми на помпата до кръста с ледена вода. Изми и главата си със сапун. Варта се отми от очите му, и той сякаш прогледна за нов живот. Изпълни се със самочувствие. Взе си чиста синя куртка от простора. Намести в нея шпаклата, отвеса и метъра и пое към къщи.
Пред прага го очакваше жена му - Мика.
- Я да видя какво си съдрал и съсипал днеска - рече тя заядливо.
Майстор Коста се сви, забравил за днешните си трудови подвизи. А и говоренето никак не му бе силна страна.
- Тая шпакла…
- Пак шпаклата, значи! Вчера кърпих заден джоб! Ще взема да изхвърля и шпаклата, и свредлата и отвертките! Да ти се не видят и щуротиите…
Майсторът се приплъзна като сянка през рамката на вратата и влезе в кухнята. Тук публиката вече бе заела обичайните си места. На големия креват беше полегнал внукът му Коко. На малкото легло седеше синът Пелин. И двамата се бяха втренчили в присвяткващата синевина на телевизионния екран. Коста-бояджията с тежка стъпка се отправи към средата на помещението, взе стол с облегалка и се настани на два метра пред телевизора. Пресегна се и взе от скрина очилата. Точно на време - двата отбора тъкмо излизаха на терена. Гунди и Котков водеха „левскарите”. Пенев извеждаше „чорбарите”. Майсторът се наежи. Този Пенев му заприлича на чукундур. Намрази го от пръв поглед.
- Тате, мръдни малко - рече синът му Пелин. - Нищо не виждам от тебе.
Майстор Коста се премести малко с нежелание.
В този момент се чу висок мъжки глас и на вратата се почука. Тя се отвори със замах и в рамката й застана Спас фелдшера. Докторът беше въздебел, с ухилена уста, с глава като круша.
- Бае Косте, ще ви бием ли днес или не? - попита нагло докторът, огледа се и пристъпи в стаята. - Май вратарят Михайлов ще хване доста риба в мрежата си! Ще ви прегазиме!
Бай Коста се обърна и изгледа кръвнишки доктора. Не му беше до него сега. Не му беше и приятел. А винаги е бил и „чорбар”. Но пък слагаше инжекции на болнавата баба Мика.
Спас фелдшера се настани до Пелин като продължаваше да се хили. Пелин му направи място с неохота. И на него „чорбарите” не му бяха добре дошли.
- Ей, майсторе, баща ти да не е бил джамджия! Мръдни малко вляво, бе!
Ушите на майстор Коста пламнаха. Премести стола си вдясно.
- А бе ти си бил голяма шматка, бе! В казармата не те ли научиха на ляво и на дясно?
Майстор Коста премести стола си в другата посока.
Спас млъкна за малко. Но остана с ухилена отворена уста.
Минаха няколко минути от мача. „Левскарите”се наложиха бързо и опасно атакуваха. Котков удари и две греди от фалове.
- Ще ви бием като маче в дирек! - кикотеше се самодоволно Спас фелдшера.
Но майстор Коста вече бе по-спокоен. Сините натискаха яко.
При поредната атака падна и гол. Гунди уцели горния ляв ъгъл.
- Гол! - извика неволно Пелин. Не искаше да дразни госта.
- Гол, гол, тате! Ура! „Левски”, оле! - провикна се Коко щастливо.
- Ей, малчо! По-полека! Сега ще ви размажем муцуните! - беснееше фелдшерът.
Но мачът вървеше на зле за „чорбарите”. Гунди беше в отлична форма. Още няколко пъти той огорчи вратаря Филипов, който трябваше да търси топката, заплетена в мрежата.
Спас фелдшера превъртя напълно. Извади от сакото си плоско шише с бистра течност и го гаврътна на един дъх. Вече беше неадекватен. Нахвърляше се все по-яростно върху „левскарите” и върху майстор Коста.
- Вие сте нещастници, бе! Жабари проклети! Досега винаги сме ви били! Вашият Гунди е тъп главанак! А Котков е продажник! Само трябва да сменим вратаря и сте мъртви! Бай Коста, ти си некадърник, бе! Некадърник! Една права линия нямаш!
Майстор Коста стискаше зъби. Страшен, нечовешки гняв се наливаше като черна смес в главата му. Идеше му да рипне и да убие фелдшера, да го ликвидира с шпаклата. Единствено новите голове на „левскарите” му даваха някакъв баланс и утеха.
- Ти си прост човек, бе, бай Коста! И сините са пълни тъпанари, не са отбор! Това е селска сбирщина от ръгачи! А и ти не си никакъв бояджия! Цветовете не познаваш, азбуката не знаеш! Ти не можеш и да се подпишеш, бе!
В суматохата, течаща на екрана, никой не забеляза, кога майстор Коста беше извадил дърводелския метър. Той неочаквано се обърна и замахна назад. Метърът се разгъна и безпогрешно уцели Спас фелдшера по челото.
- А-а-а! Убиец! - ревна фелдшерът и се килна назад. - Убийци! Касапски отбор!
Пелин скочи от мястото си. Хвана фелдшера за рамото и го повлече към вратата.
- Бай Спасе, тръгвай си! Спасявай се! Нали го знаеш - много е лют!
- Аз ще го разлютя! И на жена му от утре ще бия с най-дебелата игла! А животните ви ще зарежа! Ще умрат от чума! Край с вас! Мръсни „левскари”!
Фелдшерът се измъкна, като поглеждаше косо през рамо.
Майстор Коста сгъна дърводелския метър и погледна към екрана. Гунди точно вкарваше седмия гол. Внукът Коко скачаше върху пружината на големия креват.
Спас фелдшера стърчеше сам на стълбите отвън. Мъка и ярост гризяха сърцето му. Любимият му ЦСКА падаше катастрофално. Тогава съгледа току-що измитите обувки на майстор Коста. Наведе се и ги завърза една за друга с връзките им на възел. Изправи се с пъшкане, усмихна се сатанински и бавно си тръгна.

ДЖОНИ

Тази нощ дядо Васко спа като в казармата. Час по час се стряскаше и поглеждаше часовника. В четири часа той рече на жена си:
- Тръгвам!
- Къде си тръгнал, бе Васко! Къде в тази тъмнина?
- Знаеш къде! Дежурен съм днес при децата!
Леля Лена с неохота се измъкна от кревата да му прави закуска. В седем часа дядо Васко вече бе пропътувал с градския транспорт три квартала. Движението му спореше и той бе доволен от себе си. В седем и петнадесет вече звънеше на вратата на сина си.
- Ей, тате, ти не си спал тази нощ! Рано-рано идваш!
- Рано пиле рано пее! - отвърна бодро дядо Васко и прегърна сина си. - Работа имаме да вършим! Вие ще се трудите за обществото, а аз ще бавя внучките!
Дядо Васко се разсъблече в антрето и влезе в хола. Но замръзна още на вратата. Върху дървената кутия на телевизора отсреща се беше скупчил расов сиамски котарак. Той го съзерцаваше с изцъклените си сини очи.
- Боже! - възкликна дядо Васко и се прекръсти. - Имате си звяр вкъщи!
- Спокойно, тате! Това е Джони - децата така го кръстиха. Един приятел го донесе от село. Много добро животно е.
- А бре, сине, та това е сиамец! Нали знаеш фараоните защо са ги развъждали! Пазели са дворците им по-свирепо и от кучета! Това са животни с много зъл нрав!
Милен потупа баща си по гърба.
- Влизай смело, тате! Този е добър! Нахранен е, легенчето му е сменено. Цял ден няма да мръдне от телевизора! Ти просто го забрави, не му обръщай внимание.
Дядо Васко влезе сковано в хола. Сиамецът го следеше с поглед. Старецът се настани на близкия фотьойл и въздъхна. Лоши предчувствия го обхванаха.
След малко Милен и съпругата му Вени тръгнаха за работа.
Дядо Васко остана сам с децата. Деси беше на седем годинки, а Зори - на пет. Той ги облече набързо и взе приготвената от майка им чанта. Заведе ги в близката градинка и ги пусна да играят. В градинката имаше всичко - дървена пързалка, люлки, катерушка, лабиринт и дори малко езерце с червени рибки.
Старецът се разположи с багажа си на една пейка. Внучките вече се премятаха на пързалката. Скоро пристигнаха и техни приятелчета от квартала и се завихри голяма игра. Децата дойдоха само два пъти при дядо си да пият вода и да си вземат сладкиши, предвидливо приготвени от майка им.
По обяд слънцето напече. Дядо Васко прибра играчките и поведе внучките към дома. Запретна се и набързо ги изкъпа. „Ще спят като къпани” помисли си той. Старецът нахрани децата и ги сложи да спят на широкото легло в детската стая.
- Дядо, искаме приказка - помоли Деси. И допълни - тази за котарака с чизми.
Грозно подозрение се мярна в подсъзнанието на стареца. Той отиде и надникна в хола. Всичко си беше както преди - от дървената кутия на телевизора го съзерцаваше със сините си очи сиамският котарак. „Чудна работа, не е мръднал” помисли си дядо Васко. „Стои като препариран”.
Старецът намери книгата с подвизите на котарака с чизми. Легна до децата и зачете. Известно време те го слушаха с интерес. Но нощното безсъние явно започна да се отразява на стареца. Гласът му отслабна и той взе да мънка. Мънкането постепенно премина в леко похъркване.
- На мен не ми се спи - надигна се Деси. - Знаеш ли къде са нещата на мама?
Малката Зори стана и отиде до гардероба. От него извади дамски несесер.
- До го лакираме - предложи Деси.
Двете почистиха с ацетон ноктите на дядо си. След това криво-ляво ги лакираха с червения лак на майка си.
- Виж колко е набръчкано челото на дядо - рече Деси. - Дай крема за бръчки!
Зори изпразни половин туба бял крем върху челото на дядо си, който вече спеше непробудно.
- Ще видиш колко подмладен ще се събуди!
- Веждите му са побелели - трябва ми черният грим.
Зори обилно гримира дядо си.
- Виж, мама си е купила чисто ново червило!
И тя боядиса в лилаво лицето на стареца. После кой знае защо напълни и двете му уши с остатъка от червилото. Разкрасяването приключи.
- Искаш ли да поразходим бебето? - попита по-голямата сестра.
- Кое бебе?
- Ела - ще ти покажа!
В 18 часа Милен отключи външната врата.
- Татко, как сте? Как мина денят? - провикна се синът от антрето.
Не последва никакъв отговор. Озадачен Милен надникна първо в хола. Там двете му малки дъщери бутаха кротко детска количка.
- Тате, кака почти приспа бебето!
Лошо предчувствие обзе Милен. Той бързо пристъпи напред.
- Какво бебе? Какво сте направили вие? Боже Господи!
Милен стоеше надвесен над детската количка. Вътре лежеше Джони. Той беше облечен с бебешка камизолка и обут в бебешки ританки. На главата му бе стегната на възел през гърлото бебешка шапка с дантелки. Котаракът не мърдаше, сините му очи гледаха безжизнено, а езикът му висеше наполовина изплезен навън.
- Вени! Вени! Ела бързо! Джони е мъртъв!
Вени се втурна объркана в хола. Пред детската количка ужасен стоеше мъжът й. Тя се хвърли нататък и видя безжизненото животно. Веднага се опита да развърже възела, който стягаше гърлото му, но не й се удаде. Изтича до шевната машина и измъкна голяма шивашка ножица. С нея едва успя да среже жилавата връв. Милен излезе от вцепенението и освободи котарака от камизолката и ританките.
- Джони! Джони! Не умирай! - примоли се мъжът. - Вени, донеси вода!
Вени хукна към кухнята и след малко се върна с канче студена вода.
- Джони, скъпи!
Милен разхлади главата и шията на Джони, капна няколко капки в устата му. Нямаше никакъв ефект.
- Вени, бързо! Донеси валериан!
Вени хукна пак и скоро се върна с кафеникаво шишенце. Милен отля малко от течността в устата на котарака. Двамата зачакаха. Мина малко време и Джони неочаквано прибра езика си и преглътна веднъж. Измяука дрезгаво, измъчено.
- Жив е! Котките имат девет живота! - извика щастливо Милен.
- Не прекалявай с валериана! Знаеш, че за котките това е като опиум!
Милен даде още вода на животното, което бе започнало да се окопитва от злощастната бебешка роля. Занесе Джони до спалната му кошницата. Целуна котарака по главата и внимателно го сложи вътре.
- А баща ми казваше за сиамците, че били много зли…
В този миг в рамката на вратата се появи дядо Васко. Челото и косата му бяха покрити с бял крем, веждите - дебело изрисувани с черно. Лицето и ушите му бяха виолетови.
Милен онемя.
- Татко, да не ти е лошо? - уплашено попита Вени.
Дядо Васко вдигна ръцете си с кървавочервени нокти.
- Не е за разправяне - промърмори старецът и се запъти към банята.