„БУМЕРАНГЪТ” НА МАКСИМ МАКСИМОВ ПРАВО В ЦЕЛТА
При Максим Максимов няма случайни неща. На 27.10.2016 г. бе избрал за представяне на стихосбирката си „Бумеранг” Софийската художествена галерия, която е била сграда на бивше казино, доста преди да се роди самият автор. Както казва Максим в стихотворението си Бинго за СГХГ „ Винаги когато вляза- печеля.” И този път той имаше късмет. Голямата зала беше препълнена, имаше даже и правостоящи. Едната част, това събитие да стане празник за автора, беше изпълнена. За останалата част допринесоха всички участници и най-вече публиката - приятели, колеги и почитатели на неговата поезия. Магията стана. Създаде се атмосфера. И празничното чувство остана до края на вечерта.
Максим ми е споделял, че иска да постигне с обикновени думи - необикновени неща. Кратки, внезапни философски прозрения, тъга премесена с ирония или някоя находка, която изненадва и самия него. Аз също мисля, че в много от стихотворенията си, той търси баланса между сантимента и по философски примирения нихилизъм. Но това са го казали много по-добре Антон Дончев, Иван Голев и Захари Иванов.
Три жени са схванали неговия стил и умело са оформили книгата - Бинка Кирова, Мария Бакоева и Девора Максимова.
Вечерта премина с философско, хумористично и афористично настроение. Иван Ненков с китарата си и музикалния фон на великия Ленърд Коен допринасяха също за доброто настроение, както и Георги Гълов, професионален импровизатор, писател и не на последно място - придседател на Бирената партия. Друго си е политик, от такъв ранг да води вечерта. Драматургът Христо Бойчев и Георги Кушвалиев припомниха „усмивки от старите ленти” на тяхната младост. Христо Бойчев призна, че благодарение на на Максим станал драматург. Без преувеличение мога да кажа, че това беше своеобразен празник не само за автора, но и за неговите почитатели. Максим беше успял да заинтригува с поезията си хора от различни възрасти и с разностранни интереси да споделят впечатленията си. Читателите досъздаваха написаното. Поезията на Максим беше успяла да провокира творческото им мислене и, което е по-важно - беше им дала свободата да го изразят. С част от тези изказвания ще зарадваме и нашите читатели. Една необичайна премиера с необичайни автори и съмишленици. Поетичната вечер по право започна със словото на акад. Антон Дончев, последван от приятеля и писателя Иван Голев, поетът Захари Иванов, издател на книгата, поетите Петър Андасаров, Анго Боянов /отпечатал стихосбирката/; изненадващите слова на застрахователката Светла Несторова и проф. Диана Иванова. Диана Иванова откри три стихотворения, съдържащи три ключови думи, описващи същността на Максим - „Идеята”, постигнатото - „Щастието няма сянка” и малко оптимизъм в „Криле”. Писателят Владимир Зарев, Силва Аврамова, актьорът Рашко Младенов, писателката Наташа Янчева отбелязаха пропуснати акценти и прочетоха любими стихове, съвпадащи с прочетените от други. Присъстваха още творци като Калин Донков, Христо Славов, проф.Евгени Кузманов, Фани Цуракова, Таня Явашева, Иван Тропанкев, Лъчезар Лозанов, а поздравителна телеграма изстреля и Иван Кулеков. Накрая вечерта продължи с приятни разговори, в които гостите коментираха завършилата премиера и отпиваха по глътка хубаво вино.
Акад. АНТОН ДОНЧЕВ: Преди години ми подариха антична амфора, намерена на дъното на морето. От нея бе отчупено голямо парче, хълбокът й зееше. Тя не можеше да стои изправена на острото си дъно и винаги лежеше наклонена на една страна. Какво беше скривала в красивото си стройно тяло, можехме само да гадаем.
Но тя притежаваше - и още притежава - едно неоценимо богатство. Тя е обсипана с кристали морска сол. Тази морска сол, тя може да се купи, тя дори не напомня за красотата на кристалите си, тя е замърсена, сива, без блясък. Така току-що изровените диаманти са като шепа камъчета, преди човешка ръка да разкрие коравите им сърца.
Така се случи, че за мене, още като дете морската сол светеше със сребърно сияние, гореше не като отражение на слънцето, а със свой вътрешен огън. Огромните купи морска сол, извисени като пирамиди край солниците, горяха като клади от сребро. На залез стоях на брега и чаках кръвта на умиращото слънце да ги залее с червена багра.
Морската сол, която обсипва амфората, я облива с блясък като сребърна дреха. Нощем, когато вляза в стаята с амфората и запаля лампата, кристалите пламват като бял огън.
Морската сол се рони. Край амфората - като окапали листа на есенно дърво - светват удивителните кристали. Може да ги вдигнеш, да ги приютиш в шепа и да им се радваш и възхищаваш. Те блестят като скъпоценни камъни. Те са чисти, точни и солени. Те не са само красиви - те са корени на живота.
Тази ранена амфора с кристалите морска сол е въплъщение и отражение на книгата на Максим Максимов. Кристалите са неговите стихове. Поезията, красотата, песента е разтворена, тя живее във всекидневното ни битие като солта в морето.
За да светнат кристали, трябва слънце, трябва жега. Трябва страст и размисъл. Трябва време. Водата също е основа на живота, всекидневните тегоби са живот. Но кристалите са отблясък на други светове. Не току така ако спиш с шепа сол под главата, на утринта зрящите с други очи ще разчетат записите на кристалите.
С любов и мъдрост Максим е превърнал материалните ни грижи в облаци, а е изваял кристалите на песните си в решетка, която е заковал на прозореца към друга действителност. През този прозорец ние можем ни можем да надникнем в оная празнота, която бездънно зее в утробата на ранената амфора. А Лао Дзъ казва, че светът не може да съществува без празнотата.
ИВАН ГОЛЕВ: Чичо Максим е рядка птица в съвременната българска поезия. Тази негова самотна грижовност на голяма волна птица определя и странните му песни. Те са създавани във висините, откъдето нещата изглеждат различно и затова са често пъти парадоксални, леко дистанцирани, изпълнени със скепсис и пределно лаконични. Той се опитва да каже максимум неща в минимум печатни знаци. Затова и още приживе е внушил да родителите си да му дадат такова име, че и фамилия - за двоен дикиш. Следя песните му от 40 години и имам, разбира се, свои любими, които съм забол на рибарската си шапка като пера, откъснати от орловата му същност, за да ми придават и на мен от неговата мъдра категоричност. В поетичните си видения чичо Максим е безмилостен - удари ли печата на метафората си, тя няма изличаване, вовеки остава красиво дамгосана в безпомощното ти съзнание. “Кой съм аз? - Водач на свойта сянка.” Или “Нощ. Бутилка уиски. Три бучки лед - върхът на айсберга.” Или “Обичта е с толкова крехки криле! Тя не може все във въздуха да кръжи. Трябва все пак на някое рамо да кацне.” Или “Изведнъж стана по-тихо! Излезе си човекът, който беше мълчал през цялото време…” Това са все поетични прозрения, с които бих се гордял, ако ми бяха хрумнали на мен. Аз обаче в същата степен се гордея, че са му хрумнали на него, моя дългогодишен приятел.
Може би някой се чуди защо го наричам „чичо”. Че как иначе? И той така ме нарича. На тия наши години с тия наши все по-умножаващи се добродетели, които само отслабването на паметта ми пречи да изброя, не сме ли като чичовците на Дядо Вазов? Вярно, когато се запознахме двайсет и шест-седемгодишни в една книжарничка в Ботевград, и двамата във войнишки дрехи, надали сме предполагали, че ще стигнем до чичовци. За това състояние са необходими дълги години на общуване и поне една торба сол, изядена заедно. И още много други неща, които, като ви гледам, вярвам, че и вие в една или друга степен сте преживели с него. Но само приятелските чувства не са достатъчни, когато искаш да оцениш един орел. Необходимо е и уважение към неговите остри нокти, с които сграбчва сърцата ни, и признание за мощните му криле, издигащи го така нависоко над нас, и удивление от зоркия му поглед, виждащ това, което ние не успяваме, и страх от гнева, на който само великите са способни. Чичо Максим притежава тези важни атрибути, понякога дори в леко дразнещи количества. Но ние, неговите приятели и почитатели, щедро му ги прощаваме и му пожелаваме да бъде все така пестелив на думи и щедър на художествени внушения, шумен на вид, но тих в същността си, понякога краен в съжденията си, но как иначе да се постигне безкрайността… Бъди ни жив и здрав, чичо Максиме. До следващата сбирка и стихосбирка!
ЗАХАРИ ИВАНОВ: Максим Максимов е голям поет. Само стиховете му са кратки. Това е негово предимство, но и недостатък. Защото стихотворенията му бързо се четат. Aко не ги приемеш, забравяш ги и точка. Но ако прекрачат безразличието, слагаш запетаята и започват дългите изречения на завръщането. Както е при мен. Четеш, образите му извикват усмивка и изненада на лицето ти, но и нещо по-дълбоко се раздвижва в теб.
Максим е максималист. И не защото името му е Макс, а името му е Максим, защото е максималист. При него е така: дума - образ или нищо. Нищо или изваяно стихотворение. Според мен при него щастливо доминират и думи -образи, и изваяни стихове. Нищото е в много други книги, но не негови. И затова не са наш обект.
Максим е назъбена емоция. Тривиалното на живота си тече, мисълта се е отпуснала на черджето на леността, но изведнъж нещо я дръпва и гледаш - разранена е. Разранило я е неудовлетворението от късия живот и закъснялата равносметка. Наранил я е жестокият нож на образа-факт - животът си е отишъл и е оставил само надеждата смъртта също да е живот.
Максим Максимов е единак или почти единак Той се лута сам по безкрайните ливади на словото. Там всичко е засято и многократно косено. Няма непознати цветове, да не говорим за съцветия. Но Максим търси. И като истински ловец той лови образи и думи с ново звучение и действие.
Понякога Масксим балансира между неочаквания образ и тривиалното писане на думи, наричано за успокоение стихослагане. И май винаги е успявал да мине по тънкото въже и да стигне брега на неповторимостта.
Всяко стихотворение е част от ограда, зад която е къщата на поета. Но всяко стои самостоятелно и това прави неговия жив плет устойчив.
Максим Максимов е поет, който почти не печата. Но и почти не пише. Това е най-трудното - почти да не пишеш, а да казваш много. Той го прави. Кратките му стихотворения понякога са повече от поеми, което е добре и за читателите, и за издателите.
ИВАН КУЛЕКОВ, телеграма: „Максиме, прочетох книгата ти. И вече знам как изглежда този свят, наблюдаван от онзи свят. Продължавай да си жив.”
СВЕТЛА НЕСТОРОВА: Срещнах Максим Максимов за първи път 2 пъти.
Първия път в бизнеса.
Втория път, когато срещнах Максим Максимов (толкова истински, че безспорно за пръв път) беше на страниците на списание Световете. Шепа кратки, афористични разтърсвания, микроексплозии, които нещо в мен безпогрешно разпозна като поезия. Изключителна - внезапна и изумителна - рядко срещана поезия. Обадих му се и го помолих за още - и вече е един от любимите ми съвременни поети, всяко негово изречение има собствен живот, звучи като изначално, като битийна находка.Те са резки разкъсвания на тъканта на обичайното, открития, прозорци, проблясъци. Всеки от тях те вади от „тунелното” виждане, премества те от точката, в която възприемаш света. Дава ти нов свят, нови очи и нов ум. И те оставя гладен за още, като внезапно дочута от прозореца на офиса птича песен.
Той самия твърди, че лови думи - хваща ги и ги пуска, докато станат изречения „малко, колкото да опитат най-близките”. Щастлива съм, че някои от уловените думи достигаха до мен. И сега, с излизането на Бумеранг, ще стигнат до други, сякаш сме отворили прозореца и звуците са влетели, за да останат. Дано улови и още.
ПЕТЪР АНДАСАРОВ: Бях редактор на първата книга Максим Максимов, после бях и на следващите две книги. Усетих присъствието на поет в неговия ръкопис, което се превърна в първата му книга. Той претърпя интересно развитие в първите си книги, беше в традицията, повече в рамка, а сега го виждаме в тази му книга и ще ми позволите да ви кажа аз как го видях: неговите стихове са изкрастализирали и след двадесет и второто прочитане той е невероятен поет.
Обичам поезия, в която се чувствам като облакътен на перваза на времето, перваза на думите, словата и се усещам красиво въздигнат и замислен в това, което авторът ми казва. Тя е афористично, вглъбена книга, с изключителни метафори и с една невероятно задълбочена, извисена философия, философия не изобщо, философия на нашите чувства, мисли и нашия живот.
С познанието си, с усещането си, с класифицирането през всичките години аз нареждам в едно от първите места в съвременната българска поезия стихосбирката на Максим Максимов.
СЛАВИМИР ГЕНЧЕВ: По времето, когато Максо беше САМО хуморист, се е случвало след поредна сбирка в четвъртък на кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов” да осъмнем пред Студентския дом или другаде, разказвайки си неуморно вицове и разтягайки лакърдии. Помня такава една история, разказвана ми от самия него: Максим е студент в Свищов, живее нейде на квартира. Чете веднъж той някакъв вестник и попада на съобщение с големи букви: „Патриарх Максим замина за Йерусалим.” А Максим щял да ходи някъде - за изпити ли да учи, във ваканция ли ще излиза, не помня. Взема Максо ножица или линийка и отрязва заглавието, а после и думата „патриарх” и на вратата на квартирата си залепва: „Максим замина за Йерусалим!” Ето с какъв шегаджия си има работа човек в негово лице! Дълго време след това му виках хаджи Максим и малцина знаеха защо…
Та да се върна на поезията на Максим. Като го чета, особено най-кратките му неща (някои по-кратки и от хайку), имам чувството, че решавам шахматна задача. Онези, които играят шах, знаят какво е етюд с мат в един, два или три хода. Това е някаква ситуация в ендшпила, в края на партията, до която се стига от игра, а понякога може и изцяло да е била измислена. Така или иначе, липсват предишните ходове, чрез които в партията се е стигнало до това положение. Същото е, струва ми се, и в стихотворенията на Максо: сякаш ги няма стиховете, редовете, изреченията, предхождащи поантата. Авторът просто ги е спестил, мислел ги е, но не ги е написал. И е останала само поантата, която е толкова изненадваща - точно като мат в няколко хода! И това не е матиране на читателя, а откровение, което озарява оня, който го проумее. И то направо, без да е вървял по пътя на автора до последното му заключение. Сякаш Максо се води в творчеството си от големия полски хуморист и сатирик Станислав Йежи Лец, който казва, че в днешно време трябва да се пише така, щото изречението да свършва в настоящия век! И Максим го прави. Може би това е останало от първоначалното му амплоа на хуморист и сатирик: да бъде кратък като мат в три хода.
АНГО БОЯНОВ: Максим Максимов е поет с оригинална лирична нагласа. Поет, който дълго обмисля подредбата на думите - всички преминали през сърцето, за да блеснат като магичен баланс с краен положителен резултат. С такова чувство оставам, четейки и новата му книга „Бумеранг”, която ни е събрала тази вечер. В нея виждам стихове, написани със зряла мисъл и други - които повече ценя - написани с откровението на душата.
Зная, че Максим дълго работи върху тази книга. Прекроява я така, че се е получило нещо силно съдбовно. В много отношения - разтърсващо.
Всички редове са дълбоко преживени и действат като лечебен извлек. Авторът ни ги предлага в най-стегната форма, кратки, като ефирни словесни скулптури, от които е махнато всичко излишно. За да остане неповторимото.
По собствен вкус съм си избрал повече от тридесет, някои от тях - уникати. Разтворете книгата и взаимно ще се познаете.
Твоя „Бумеранг” - колкото по-далеч го хвърляш, с толкова повече читатели ще се завръща при теб.