СВЕТАТА БЕДНОСТ

Коледен разказ

Людмил Стоянов

І.

Вървях машинално из пълните с народ улици, с ясното съзнание за своето фиаско. Бях изредил няколко магазина, дето при други случаи успявах да продам някой пейзаж или битова сцена, селяни връщащи се от пазар или молебен за дъжд, и дето сега ме изпъждаха най-безцеремонно. Треската на празника бе събудила всички инстинктина печалбата. Навред бе пълно с купувачи, кипеше жива и необуздана търговия, и хората нямаха време да се занимават с моя Христос. А може би ги отблъсваше и самата картина, в която кой знае как бе изписана такава болка, в погледа, в устата, в сухите ребра, в цялото тяло, увиснало на кръста в отчаяна и неописуема поза - че всеки, щом я вземаше да я разгледа, моментално я връщаше с чувство на трепет и отвращение. И аз я увивах в мокрия вестник и излизах.

Пред една ярко осветена витрина с детски играчки аз разгърнах картината, за да видя какво собствено отблъсваше тъй силно хората и тогава в очите на Христа прочетох неизказана жалост, сякаш те оплакваха моето собствено нещастие. Аз се погледнах в насрещното огледало и видях, че наистина съм за оплакване. Острия зимен вятър развиваше тънката ми пелерина, през която спокойно можеше да се наблюдава хода на звездите; обущата ми, изиграли отдавна своята роля, пропущаха досадна влага; лицето ми бе цяло синьо от снежните игли, които веявицата размиташе с игриво и пакостно лекомислие. И наоколо се блъскаха хора, мъже и жени, весели, усмихнати, загърнати в шуби, препускаха файтони и отомобили, всичката суетна и многообразна радост срещу Рождество. Аз разглеждах детските играчки и мислех за детските души; мислех за старата селска черквица, за скърцането на снега, за великата тишина на небето, и в спомена възкръсваше образа на майка ми, изправен до аналоя и приличен на икона, бледната светлина на свещите и очакването на новия живот.

Аз тръгнах безцелно из мрачните улици, кръстосвах снежните площади, гонен от несполуката и брулен от вятъра, връщах се отдето бях тръгнал, внушавайки подозрение у постовите стражари. Ясно бе, че тази вечер богатите хора бяха заети само със себе си. В съзнанието ми зрееше мисълта, че моята бедност е посвещение в някакво ново рицарство, че на трапезата на богатите моите дрипи биха били гордост и украшение. Аз се мислех мъченик на духа, който би гледал с презрение неизчерпаемото злато на Аляска, скъпоценностите на Соломоновия храм или съкровището на капитан Кид. В осветените прозорци на къщите, в силуетите, които се мяркаха там, аз виждах призраци, мъртъвци на плътта; лека слабост огъваше колените ми, гърлото ми задавяха сълзи, сякаш восъчни буци, и всичко - и нощта, и къщите, и снежната вихрушка - като че разкриваше някакъв фантастичен свят, безгрижен, далечен и праведен. Три дни не бях турял залък в устата си, и това бе предел, дето започва упадъка на духа, безразличието към живота. Светците в моята иконописна, Богородиците и мъчениците - мислех аз - тъжат за мене в този миг, и чрез моята бедност ме приобщават към избраниците на небето. Хорската безсърдечност, съединена с недружелюбността на съдбата, разтваряше сякаш пред мен вратите на висшето царство на посветените, чиято награда един ден ще бъде толкова по-голяма, колкото по-големи са били страданията им.. .

Нов, неочакван порив на вятъра ме върна към действителността. Аз си спомних студената стая, гладните часове, киселото лице на хазяйката, и тласкан от ужаса на утрешното „нищо”, усилих крачките, по-скоро да се стопля, отколкото да диря благополучен изход. Един последен опит ме убеди, че картината не ще намери купувач. Хорското себелюбие тази вечер бе разцъфнало над живота като буйна трева. Изведнъж си спомних за стария антиквар-евреин…

II.

Знаех само, че вратата бе голяма, за каруци, и че върху едното й крило имаше друга малка врата. Дълго се лутах из тесните мръсни, улички на Гето, докато намеря надписа, който случайно бях виждал в тази част на града: „Купувам стари неща”. Вътре бе голям двор, тъмен, с ниски едноетажни здания, отдето идеше говор, смесен с детски плач и креслива песен. Аз бутнах една, после друга врата, докато налучкам стаята на стареца. Наведен над някакъв сандък, той разглеждаше стари дрехи, опитваше здравината им и после ги закачваше на стената. Внимание и любов изразяваха всичките му движения, и докато аз стоях и чаках, и сянката му играеше по тавана, той продължаваше да мърмори и да се сърди на грубите разпрани кръпки. Най-сетне се обърна, дигна очилата си, изгледа ме любопитно-усмихнато и каза равнодушно:

- Какво има.

Мълчешком отвих картината и му я подадох.

- Продавам я, казах аз.

Той стана сериозен, взе картината и се приближи до лампата, за я да разгледа; челото му се набърчи, по лицето му прелетяха леки конвулсии, очите му почнаха да мигат, като че блъснати внезапно от удар на ярка светлина. Аз го гледах с безпокойство, учуден от впечатлението, което му направи тя. Обаче в следния миг лицето му прие предишния безучастен вид и той ми подаде картината с един отрицателен жест на главата. „И тук ударихме на камък”, премина през ума ми, и докато я увивах в мокрия вестник, изведнъж почувствувах такава слабост, че трябваше да седна на първия попаднал стол. Старецът се зае с предишната си работа, като от време на време се обръщаше към мен, в очакване, че ще стана и ще си изляза. Аз обаче продължавах да седя, с премалели колени, с помътен поглед, като човек, станал без време от болнично легло.

Пред погледа ми танцуваха смешен танц всички тези стари вещи, с които бе пълна стаята: статуи, табурети, вази, карнавални костюми, фуражки, дрехи, куфари, печални отломки от кораба на бедността, изхвърлени на тоя неприветен бряг. Целия ужас на живота ме грабна и отнесе в глухия водовъртеж на своята бездна. Внезапна светкавица освети надлъж и нашир живота и аз виждах как цяло море от хора падаха надолу, изчезваха нейде под земята, с бледни, изпити лица, с трескави погледи и нямо страдание в душата, - и друго множество, което върху весели кораби отплуваше към синия предел на хоризонта, и пъстрите знамена се усмихваха срещу слънцето… То бе минутен мираж, видение на разстроения ми мозък; дошъл на себе си, аз видях стария евреин тревожно загледан, сякаш недоумяващ от странното ми държане. После той ми показа трите си пръста и отсече:

- Толкоз давам.

Разбрал, че не ще срещне възражение, той приближи, взе от ръцете ми картината и започна отново да я разглежда. И отново лицето му сбърчи конвулсивен трепет, дълбоко и непобедимо чувство на отвращение, сякаш плътта на разпнатия го облъхна с тежкия мирис на разложението. Той отиде в ъгъла, размести никакви корнизи, сложи я там и, за да не я вижда, хвърли върху нея купчина стари дрехи. После се върна, извади от джоба на джубето си обещаните сребърници и ги сложи на масата:

- Вземи…

Машинално посегнах аз, почти без да знам какво правя, и стиснал парите в ръка, тръгнах към вратата. С чувство на неизразима болка, каквато изпитва човек, изваден от водата, дето се е хвърлил да се дави. Аз цял треперех, зъбите ми тракаха, и вън, на двора, голямо зло куче, отвързано поради късното време, залая подире ми, и очите му светеха в мрака като два зелени аметиста. Унизен и смазан, с душа приведена до земята от мъка, аз усилих крачките си и след миг се намерих на улицата, потънал в пот и почти изгубил съзнание.

III.

Преди да измина десет крачки, вратата се хлопна повторно и оттам излезе висока тъмна фигура. Аз поех из кривите улици, който, потънали в здрача на снежната нощ, бяха ми сякаш съвсем непознати. То бяха най-глухите и бедни квартали, за чието благоустройство се пишеха дълги статии във вестниците, но които си оставаха все така изгубени в мъгла, нечисти и занемарени. Зад ниските прозорци на кръчмите се чуваше шум, песни и свирене на хармоника. Ободрен от хладния въздух, аз вървях и дирех изход от този ад на бедността, из пустите безлюдни улици, които сякаш нямаха край, с пълното съзнание, че страшният пръстен на живота ме притиска по-здраво и че скоро ще ме задуши.

Аз забелязах, че високата тъмна фигура, която излезе от къщата на евреина, ме следи. За да се убедя в това, влязох в един двор и се спрях зад отворената врата. Непознатия обаче не премина. Като продължих пътя си, забелязах го пак да върви по стъпките ми. Дълъг, окъсан, малко прегърбен, стори ми се, че дири случай да ме заприказва. Вървях с потъмнели и глухи мисли, и ние двама, непознатия и аз, напомняхме две лутащи се сенки, чиито материални подобия са се превърнали в небитие.

Минувачи срещахме все по-рядко: явно бе, че полунощ бе превалила - тъй дълго бе това тревожно и безцелно скитане из черните студени улици. Внезапен вятър, като вярно псе, връхлиташе от време на време от пустите дворове и забиваше остри зъби в посинелите меса. От покрив на покрив се прехвърляха снежни дантели, счуваше се котешко мяукане, и от редките осветени прозорци върху улицата падаха бели квадрати, и отвътре достигаше, говор и смях, празнуваха Рождество. Между това, времето минаваше; обзе ме мъчително чувство при вида на заспалия град, безкрайния лабиринт на улиците ме плашеше. Струваше ми се, че се връщам, отдето съм тръгнал, и понякога се хващах, че стоя на някой площад, без да знам коя посока да взема. А зад мен, на няколко крачки, вървеше непознатия.

Сърцето ми биеше силно, като у човек, който сънува или стои пред сигурна опасност. Аз се взирах да различа лицето му, и тогава изглеждаше, че фигурата му тъмнее и почти се слива с нощта. Дали чувах стъпки също не мога да кажа. Обаче ясно беше, че зад мен върви човек: ясно чух, когато вратата се хлопна и видях как той тръгна подире ми. Той се клатеше тежко, очевидно също уморен от дългия път. Вятърът развяваше сивото му наметало, и широката му шапка закриваше лицето му. За да го разгледам, аз тръгвах по средата на улицата, когато той оставаше, на тротоара, и така почти се изравнявах с него.

После, уплашен от странния му вид, аз избързвах напред и зад мен оставаше тъмния му мълчалив силует. Чувствувах, че замръзвам; върху тъмното небе горяха милиони свещи, но под тях нощта изглеждаше още по-студена. Открих най-сетне, че всички улици си приличат, че къщите напомнят старинни гробници. Затуй може би не можах да намеря посоката към края на града, дето живеех. Висока, уединена къща, с кула обърната на изток. Там беше квартирата ми.

При един ъгъл непознатият изведнъж усили крачките си и ме доближи. Дигнах глава и при светлината на фенера го погледнах в лицето. Неизразим ужас притисна като камък сърцето ми. Стори ми се, че падам, че пред очите ми прелитат огромни пламъци, че насън политам в дълбока пропаст. Образа на непознатия бе същия образ на моята картина! Погледът, също както в картината, ме гледаше с дълбоко участие, и стори ми се, там бяха застинали две кристални сълзи!

- Къде живееш - каза той,

- Накрай града - едва отвърнах аз.

После като се спре за миг и се огледа на всички страни, добави:

- Върви, аз знам пътя.

Изтръпнал, аз вървях до него, без да знам дали не сънувам, с последни сили, олюлявайки се като пияница, под звездното сияние на мъртвата нощ, безкрайна и безучастна, като тъмница. Внезапно при един завой пред нас се откри полето и аз познах моста, зад който бе къщата, дето живеех. Странна тишина владееше над земята, сякаш бе час на велико тайнство.

Моя спътник вървеше до мен и мълчеше. И той сякаш умираше от студ в тази проклета нощ, която ми бе съдено да прекарам из улиците. Най-сетне аз се спрях и казах:

- Ето тук.

Непознатият отиде до осветения прозорец, дигна дългата си тояга и изтропа. После като се върна при мен, сне чантата си от рамо и като ми я подаде, каза с мекия си подкупващ глас:

- Вземи. Тук има богатство за всички бедни.

И като се отдалечи няколко крачки, смеси се с нощта и потъна в нея.

ІV

От всичко станало разбрах, че се събуждам от мъчителен сън, тъй тежки ми се струваха клепачите и тялото - отпаднало. Странно блаженство се разливаше по всичките ми жили, желание да плача, или да се моля. От всички събития на нощта не бе останал в душата ми никакъв спомен, само едно смътно съзнание за неизказано и безценно богатство, което ми е дадено като избавление от мъките.

Аз направих усилие да отворя очите си - но веднага ги затворих пак: тъй необикновено и неочаквано ми се видя всичко, което ме окръжаваше. Разбрах, че още сънувам, и че трябва да направя ново усилие, за да се върна към действителността. Повторен, опита не ми даде нищо ново - пак греди по тавана, висящи триони, пили и разни други инструменти, купища дъски в ъглите, с една дума - дърводелница. До една от стените, в дълбоко огнище, гореше огън и до него бяха седнали един мъж и една жена с малко дете на скута. Детето сучеше от гърдите на майката, която, огряна от огъня, изглеждаше странно щастлива и прехласната в рожбата си. Аз лежах върху дървеното легло на две крачки от нея, и все още не можех да реша - наяве ли е всичко това или сънувам.

Мъжът бе възстар, с лула в устата, с добродушен и разсеян вид. Като видя, че съм се събудил, той стана и се приближи до леглото ми.

- Събуди ли се? - каза той.

И като се обърна към жената, прибави:

- Остави детето и приготви чай на гостенина..

Аз се изправих и седнах на леглото, със сънен поглед, недоумяващ и любопитен, сякаш бях изпаднал в някой минал век, в една от жанровите сцени на старите майстори. Затуй неволно попитах:

- Къде съм аз?

Мъжът, видимо зарадван, че идвам на себе си, каза като се усмихна :

- Човече, ти беше паднал на улицата и ние те прибрахме.

Бързо като светкавица се разкри в съзнанието ми цялата преминала нощ, посещението у евреина, тайнствения спътник, скитането из улиците, кошмара на глада и видението на бедността, и всичко това с такава неотразима сила, която за миг ме убеди, че губя повторно съзнание и че от душата ми никога не ще се дигне този безкраен ужас на незнайното.

- Дайте ми чантата, казах аз, решен да си ходя, за да се убедя в своето реално съществуване.

- Каква чанта? - попита мъжа.

- Непознатият ми даде чантата си с думите: тук има богатство за всички бедни.

Мъжът и жената се спогледаха и решиха, че бълнувам или че съм от ония кротки луди, които винаги се усмихват, като цветята.

Прозорецът срещу мене, забелязах, започна да побелява.Очевидно, вън пълзеше утрото, сиво и скрежно, потънало в ледена мъгла, допираше устни до стъклата и надзърташе вътре.

- Не бой се, каза мъжа, тук сме все добри хора.

И той се усмихна на жена си, която, сложила детето в люлката, стъкваше огъня, за да приготви чай. Аз седях на леглото с тъп и безсмислен израз, вперил поглед в догарящите главни и очакващ развръзката на странните събития. Главата ми тежеше, неизказана слабост изпълваше всичките ми жили. Погледът ми оставаше вперен в насрещния прозорец, дето новия ден разкриваше широките си пътища, и отдето, като в сън, сякаш удари на собственото ми сърце, до слуха ми достигаха тържествените звуци на камбаните.


сп. „Хиперион”, г 3,. кн. 9-10, 1924 г.