ГОРИ СВЕЩТА…

Драгомир Шопов

***

Гори свещта пред старата икона,
свещта със тънко пламъче гори
и чака, чака святата Мадона
душите ни да станат по-добри.

19. 12. 2016 г.


ОБИЧ МОЯ

По очите те целувам. Вече
се завърнах. Откъде - не знам.
Някой безсърдечен ме отвлече
и ме хвърли някъде. Бях сам.

Нямах нищо. Имах болка само.
Нощ ли беше или беше ден?
Но една ръка на мойто рамо
сякаш върна нещичко у мен.

И видях как Господ се навежда
над душата ми. Усетих глас:
„Синко болен, не губи надежда.
Ти си жив. Това ти казвам аз.

Моят Ангел ще те изпроводи,
докъдето трябва. Ти кажи.”
С този Ангел бавно аз проходих
и съм вкъщи, у дома съм жив!

Жив! Тук всичко е каквото беше -
книгите, иконата с Христос…
В двора - слънце в нашата череша.
По-нататък - дървения мост.

Там се срещнахме. Бе тиха есен,
ти бе в жълто - сякаш златен лист.
Аз в душата си усещах песен,
а градът бе празничен и чист…

Жив съм! Във очите ти се виждам
и ръцете ти целувам пак.
Аз за теб съм болка, обич, грижа.
Ти за мен - спасителния бряг.

Обич моя! Ти жена най-свята.
Нека времето да разбере,
че любов, щом в песен е изпята,
никога не може да умре.

18. 12. 2016 г.


ОТДАЛЕЧЕН

Гледам очите ти.
Колко са хубави.
Гледам ръцете ти.
Колко са хубави.
Но аз не мога вече
да ги достигна.
Отдалечавам се,
отдалечавам се от теб,
от къщата с балкона,
от улицата с паркирани коли,
от ъгъла,
където една цигулка плаче
в ръцете на уличния музикант.
Цигулката плаче.
Душата плаче.
Душата е плач.
Отдалечавам се.
Моля се само,
когато един облак ми предложи
постеля,
да продължавам да те гледам.
Хубави са очите ти.
Хубави са ръцете ти.
А аз искам да си повярвам,
че някога съм бил жив.

12. 12. 2016 г.


СЕГА

Животът преминава покрай мен
и бавно си отива.
Отива все по-далече,
по-далече,
по-далече,
докато стигне…
Къде? -
Не знам къде
може да стигне животът
и какво има там.
Има ли една стара къща,
има ли двор с перуники,
има ли ограда,
по която малко момче се катери,
за да стигне слънцето
или вечер звездите?
Все едно…
Може ли до там да стигне животът,
дето мина край мен?
Кой ще му помогне,
ако случайно се умори
по пътя далечен
и не стигне доникъде?
Искам да му извикам:
„Животе, не се предавай!
Не се уморявай!
Продължавай!”
Но животът го няма,
отдавна е минал край мен
и продължение
не може да има.

13.12. 2016 г.


СЪН

Отварям една тежка врата,
а зад нея зейва огромна пропаст.
Някой ме хвърля в нея
и аз политам
надолу или нагоре. Не знам.
Не знам докъде ще стигна
и къде ще спра -
дали на Горната
или на Долната земя.
Изведнъж
ярко сияние заслепява очите ми.
Сигурно е Горната земя.
На нея съм стъпил
и виждам мама, каквато беше,
когато я изпратих
по пътя към Рая.
Тя ме познава,
протяга ръка да ме погали,
но я грабват някакви облачни хали
и Горната земя изчезва с мама.
Сам съм.
Яркото сияние го няма.
Отнякъде се втурва мрак,
в жилите ми се настанява
студена тъма.
Сигурно съм на Долната земя.
А там една жена
цялата в черно,
със сини очи
и гъсти черни коси
прошепва: „Не си за мен,
още не си!”
Смъртта.
Гледам я с изненада -
тя е красива и млада.
И бързо се скрива.
Отново съм сам
между Горната и Долната земя.
Имаше слънце,
имаше мрак,
който се опита
слънцето да задуши.
Слънце и мрак в живота,
в нервните ни души.
Тук тежката врата,
отворена в моя сън,
се затваря.
Огромната пропаст я няма.
Сигурно съм пак на нашата земя.
Чисто е, тихо е като в храм.
Може би Господ
е някъде над мене там.
Ето, че чувам гласа му:
„Ти, човеко, добре погледни!
Цял живот
ще си свободно зависим
от майката и смъртта.
Две жени!”

14. 12. 2016 г.