Иван Калоянов

Сто години от Тутраканската епопея

Това е герой от Тутраканската битка - епопея през 1916 г. Редник от Първа Софийска пехотна дивизия. Произхожда от най-обикновено селско шопско семейство. Написаното е по данни на д-р Иван Благоев, живущ в кв. Дианабад, София, чийто бистришки род Роглеви били съседи на род Терзийски.

Стоян Терзийски бил близък приятел с бащата на д-р Благоев. Добре помня - разказва д-р Благоев - набития, добре сложен, но куц, с инвалидна пенсия дядо Стоян. Той беше емблемата и гордостта на всички бистричани.

В празник, особено в Деня на храбростта 6 май, Стоян Терзийски във войнишки мундир - подарен му от цар Борис за военните му заслуги през Първата световна война, окичен с повече от 10 медали и ордени за храброст излизаше на мегдана в Бистрица, заобиколен от стари приятели, роднини и прелюбопитните за всяка селска изява деца.

В Деня на храбростта и при публични мероприятия на войската и преди и след 9. ІХ. 1944 г., докато краката го държаха, канеха Стоян Терзийски в София.

Той заставаше на тротоара на бул. Руски, близо до източния вход на Двореца и когато войсковите роти минаваха по булеварда край него командирите командваха „ЗА ПООЧЕСТ!” и войниците поздравяваха бистришкия герой - ветеран по военному: стегната маршова стъпка, набиваха крак по жълтите павета и ура!

А редникът, почетен като генерал, просълзен не сваляше вдигнатата си за поздрав ръка докато не мине и последната рота.

Виждал съм - продължаваше д-р Благоев - Генерал Славчо Трънски да го прегръща и поздравява.

С какво бе заслужил тази чест и внимание неукият селянин от с. Бистрица?
С храбростта и себеотрицанието, с които бе влизал в не една битка на софийските войскови дружини, особено при Тутраканската епопея през Първата световна война.

В края на месец септември 1916 г. битката за Добрич е спечелена. С цената на хиляди свидни жертви неприятелските войски са спрени и отблъснати. Българските полкове минават в контранастъпление.

Устремните атаки на Софийската конна дивизия на Ген. Колев е притиснала неприятелските части към Дунава. При Тутракан те изграждат мощна укрепена отбрана, която нямат намерение да отстъпят. А и няма накъде? Зад тях е Дунава, а оттатък Родината, Румъния!

Ротата на Стоян Терзийски е на първата бойна линия. В плитко изкопаните окопи софийските шопи си думат:

- Бе, що не ги блюмнем (окъпем) тия мамалигари у Дунаво, като овците приди стрижанье, па да си одим дома!

Те не са забравили унижението през Междусъюзническата война 1913 г., когато в гръб на българската войска, румънската преминала опразнените казарми в северна България стигнала до високите кукурузи в Софийското поле. Стоян - силен като бик - слуша и вика:

- Ма, оти че се бавим! Да ги катурнем у Дунаво! - и тръгва наведен напред. При телените мрежи изскубва железен кол, мушва се под загражденията и продължава напред. Чак тогава от неприятелските окопи го забелязват и откриват огън по него. Ранен е на 7 места.

Куршум е бръснал слепоочието му и лицето и главата са оплискани с кръв. Това го вбесява и той крещи: „У Дунаво! Мамка ви…!” и продължава напред.

Другарите му виждат всичко и сепнато се питат: „Че го утепат Стоян! Ми, ние дека сме?” И се вдигат цялата рота напред и в атака. След тях и трите роти от дружината - войници и офицери, всички.

Стоян като по чудо стига до окопите и се бухва като мечка върху неприятелските войници. Целият в кърви реве и дупчи с извадения от пушката нож. Един войник се опитал да избяга, но Стоян го докопал за краката. Довършил го и паднали двамата в локва от кръв.

Над тях прескачали атакуващите другари на Стоян и погнали отстъпващите неприятели към голямата река. Чак тогава българското командване заповядало настъпление по целия фронт. Напорът на българският боен дух бил неотразим.

Генерал Колев повел българската конница в атака. Отстъплението на неприятелските войски се обърнало в бягство към мътните води на Дунав. Никополската крепост била разбита.

Санитарите откриват между румънските войници загубилия съзнание, но още дишащ български войник и го закарват в походния лазарет. След боя Генерал Колев научава, че „онзи, първият!” е жив и го посещава в лазарета.

Доближава леглото му, откача златния си Орден за храброст от своите гърди и го окачва на гърдите на Стоян Терзийски с думите: „Този орден ти го заслужаваш повече от мене!”

Трогателна среща между войник и генерал! Всъщност между двама войници! Бесарабски българин и шоп от Софийско. Двама братя, чеда на една майка - България!

Поклон пред Вас - знайни и още по-много Незнайни герои!

Поклон и пред Вас - днешни и утрешни бранители на майката Родина!

Докато има живи наследници на нашите доблестни предци, България ще живее. Родината ни няма да загине!

Един от тези наши доблестни предци е Стоян Терзийски от с. Бистрица, Софийско. Дано неговите днешни съселяни се сетят да наименуват, ако не са наименували вече, улицата, на която е живял, на негово име.