ИЗ „СКРЪБНА ЗЕМЯ” (2009)

Павел Матев

(последни стихотворения)

***

Деля живота си на часове,
които мерят есенното време.
И знам, че някой час ще закове
последната минута. Ще ме вземат
и ще ме хвърлят в нищото. А там
камбаните не бият за вечерня.
И няма да усещам, че съм сам,
че всичко е затрупано и черно;
че няма небеса и няма път,
а другите, заровени до мене,
далече преди мене заземени,
ще си кротуват и ще си мълчат…

И ще се сепне само есента.
Понякога дъждът ще ме целува.
А падналите върху мен листа
ще мислят, че все още съществувам.


ПРЕДЗИМНО

Някой демон навярно е скрил,
неизвестно къде в необята,
легендарния дъх на април
и горещата правда на лятото.

Подстрекаван от вятъра дъжд,
кърши голите клони без милост.
И се носи нашир и надлъж
нагъл мирис на влажно и гнило.

Няма гарван, за да изкрещи.
Мътни вади надолу се спущат.
И студът, със ръждиви клещи,
ламаринени покриви лющи.

Няма завет, където да спреш
и не знаеш какво ще се случи.
А просторът е сив и зловещ
като кално насъскано куче…

Аз вехтея без синева -
изоставен, окаян, прокуден -
и опасан от мокри слова,
кратковременни като чудо.


МИРАЖ

То беше сън, а не наяве,
на ранина, по хладина,
от спомените ми изплава
забравената равнина.

Над мен летяха дневни птици,
пред мен - ослънчен полски път.
И се обади от пшениците
един захласнат пъдпъдък.

И гледах как росата капе
от лист на лист, от лист на лист.
А в нея слънцето разтапя
елмазената живопис.

И тишина благоуханна
във мирната душа трепти.
Но някой възвести: “Осанна!”
и тоя възглас ме свести…

…Лукав и апатичен демон,
защо посегна на дете?
Пак равнината е пред мене,
но в нея нищо не расте.

И светли птици не прелитат
като в прекършения сън.
Наяве бурени се сплитат
и се изправят трън до трън.

Земята ли не ще да ражда,
а само стене и зове?
Над нея се разстилат сажди,
натрупвани от векове.

В озъбените и бодили
една молитва прошумя.
Ридаят древни богомили
за осквернената земя.


САМ

Пристъпвам тихо по земята,
тъй както се пристъпва в храм.
Над мене гълъбово ято
прелита - накъде? - не знам.

Къде ли са живели скрито
приятелите ми добри,
занемариха ли стрехите
или крайречните гори?

По стъпките ми и тревата
ухае на загрян тамян.
И се разплита равнината.
И аз съм сам. Отново сам.

Недейте ме корете, братя,
че ви забравям в тоя миг…
Орлите не летят на ято -
и те не рядко са сами!


***

Слова, слова… И чужди звуци
от дрезгава, глумлива реч,
жужат по зали и по улици…
Аз искам да съм по-далеч
от тях и техните послания,
населени със суета,
с неизпълними обещания
и със безплодна пустота.

Къде са българските думи?
Нима народът онемя?
Или съвременно безумие
заля античната земя?
Нима пророците измряха,
незащитили свойта чест
и нови седем смъртни гряха
с духа ни ще търгуват днес?

И святите славянски букви
нечуван гръм ли разлюля,
та Черното море избухна
и с кална пяна ни заля?
Или пък Господ отдалече
с проклятие ни порази
и ние ще говорим вече
с отечествените сълзи.

Но дето паднат те - в полето,
в олтара, в древния Балкан -
светци, войводи и поети
ще вдигнат ратния си стан.
И те ще възкресят отново
с молитва, с песен или щик
погребаното свято слово
на българина-мъченик.


УЧАСТ

Аз цял живот жадувах да съм птица
и цял живот скърбях, че не летя!
Свистяха лястовици над Марица
и досега свистят във паметта.

Орли се виеха във ширинето.
И гълъби се мятаха над мен.
А аз потрепвах от крилато ехо,
но всякога оставах заземен.

И търпеливо чаках да порасна,
та белким ми поникнеха крила.
Пресмятах, че тогава ще сколасам
с падението да се разделя.

Уви! Останах долу. И жигосан,
за друга участ вече замечтах:
поне като поет да омагьосам
словата си. И те да полетят.

Не зная сторих ли това, което
така жадувах или не успах.
Напуснаха ли птиците небето,
небето опрости ли моя грях?

Сърцето ми обърка двата такта.
Когато то престане да тупти
ще писне мойта черноморска чайка,
а гълъбът от Тракия ще долети.


ЩЪРКЕЛ

И какво, че сме разделени
с непрозрачен педзимен дим.
Мойта Тракия пак е със мене.
Разговаряме или мълчим…

Непредвидено нещо изпърха
сред катурнати зимни треви.
Ах, сакатият лански щъркел
колебливо към мене върви.

Първи пролетен известител
с още кални и черни нозе,
где намери през зимата листник,
как изтрая и как се съвзе?

Как усети, че вече възхожда
неуверен, но друг сезон?
Аз не мога да се уталожа
и да чуя зеления тон.

Той ще звънне със вятъра южен,
с нова музика ще ме сроди.
Тя ме смята все още за нужен
и жадува да ме подмлади.

Аз будувам, макар да се мръква.
Не желая да склопя очи.
И съглеждам сакатия щъркел,
оздравял и честит, да хвърчи.


ТЪЖБА

На жена ми

Всичко мина. Недей се обръща
и не гледай вече назад!
Те заграбиха нашата къща,
както кучета грабят комат.

Кой помисли за нашия залък?
Стар, намусен и глух тротоар
ни посрещна със витошки камък
и с един жълтозъб талигар.

Черен кестенов клон се надвесва
като символ на сянка и глад.
Самота, пустота, неизвестност…
Не, недей се обръща назад!

Тази българска строга природа
може би ще ни връчи приют…
От нахлулата западна мода,
моят стих ще остане нечут.

От поета - лирикът бездомен -
неизбежно ще се отрекат.
Като жалък безименен спомен
непристойно ще ме заличат.

За забава на хорската злоба
ще излезем от тоя въртоп,
за да влезем двамината в гроба -
двойка жерави в земно гнездо.


ПОЕЗИЯ

Възвишената ти душа
е може би непостижима.
Аз помня, че ми обеща
небесни пориви да имам.

И ето: толкова неща
преминаха през мойта памет,
че тя от пустота пищя,
но не прибягна до измама.

Ти имаш своя нежна власт
от музика и обаяние.
Божествена е твойта страст
и земно твоето влияние.

Над пропасти и върхове
ти се издигаш или падаш
така, че твойте богове
са стреснати от изненада.

Отгде дойде на тоя свят,
ти - истина или химера?
Ти и във ада оживя,
но пак не стана лицемерна.

Изследвал съм те цял живот,
но ти си все непостижима.
Аз бях междинен епизод,
а ти съдба неотразима.


ЕПИЛОГ

Каква ли сетнина ме чака?
Защо ли питам, като знам:
олющената катафалка
и неизбежният саван.

Ще встъпя в немите беседи
с предтечите на оня свят,
с поети и езиковеди…
А есенният листопад,
защото е многогодишен,
ще шепне вместо мен това,
което исках да допиша,
но не ми стигнаха слова.

Ако не съм съвсем излишен -
макар и да съм отзован -
със закъснялата въздишка
влезнете в читавия храм
на книгите ми, назовани
в инкриминиран каталог…
В тях думите не са измамни,
а продиктувани от Бог!