ДА СЕЕМЕ СЕМЕТО…
ДА СЕЕМЕ СЕМЕТО…
Да сееме семето на нивата плодна,
да сееме, кат този сеяч.
Да сееме обич, любов благородна
и радост сред общия плач.
Да сееме вяра и мисъл свободна
без страх от подготвен палач.
Да сееме всички, без страх, без умора,
че пролет е вече навред,
че утрото багри далеч кръгозори,
че топи се здравият лед,
към изток отправили всичките взори,
към изток, нагоре, напред!
С надежда и обич, задружно съгрети,
ще видиме скоро ний плод.
Всред всичките мъки, сред всички суети,
под тежкия днешен хомот.
О, вижте как хубаво слънцето свети
от синия девствени свод!
Да сееме семето на нивата плодна,
да сееме, кат този сеяч.
Да сееме обич, любов благородна
и радост сред общия плач.
Да сееме вяра и мисъл свободна
без страх от подготвен палач.
Ноември 1916 г.
ДЕТЕТО НА ЛЕСЪТ
Аз, детето диво на тъмния лес
безкрай свободата обичам,
където кат лека планинска сърна
в усоите тичам.
Моравата цветна е мойто легло,
на него заспивам спокойно,
покривка е звездната мантия чудна,
покривка - небето е знойно.
Аз съм детето на тъмния лес,
отраснало в тъмни балкани.
Аз песните чувам на славея тих
и виждам зелените пани.
Реката, коя се в дола пени
със свойта ме песен приспива.
Душа ми с душата на мощния Бог
в природата вечна се слива.
И пея аз песен с нежна тъга
за слънцето в утро прекрасно,
за дивната цветна дъждовна дъга,
която обичам тъй страстно.
Аз, детето диво на тъмния лес
безкрай свободата обичам,
където кат лека планинска сърна
в усоите тичам.
Ноември 1916 г.
——————————
сп. „Илюстрация светлина”, г. 25, кн. 9, 1917 г.
ПРЕДЧУВСТВИЯ ЗА СМЪРТТА
Как ще се мине и утрешния ден?
Привечер аз често се питам.
Пак ли кат днеска до смърт наскърбен
по пътища прашни ще скитам?
Как ще се мине и утрешния ден?
Дали тъй мудно кат вчера;
от глупите хора до смърт наскърбен,
изгубил и в себе си вера.
Как ще се мине и утрешния ден?
Със ужас привечер се питам.
Пак ли от своята мъка пленен,
по пътища тъмни ще скитам?
Какво ли занапред ощ мене чака!
Дали пак бури, както досега,
дали за мене този гарван грака
и някъде отлита над снега?
Какво ли занапред ощ мене чака!
Дали пак път под мълнии и зной;
дали за мене този гарван грака,
дали смъртта ми не вещае той?
9.01.1917 г.
КЪМТО ПЛАДНЕ
1.
Тъмни облаци се сбират,
вие вихърът сърдит,
страшни мълнии не спират
над намръщения рид.
Тъмни облаци се сбират,
тегне зноя, ад, задух.
Морни погледи се взират
към нивята с ропот глух.
2.
Морно пладне. Силна жега.
Мъкне се безкраен ден.
Дълга пътя се обтега,
крета пътник уморен.
Морно пладне. Рой жътвари
веч не жънат, о, задух!
Клас се рони, слънце пари,
мъртъв е светът и глух.
Морно пладне. Път го чака,
вихър го по пътя гони.
Ах, дали и той сирака
като клас ще се изрони.
1915 г. София
——————————
сп. „Илюстрация светлина”, г. 25, кн. 10, 1917 г.
