ТЪРГОВЕЦ НА ДЪРВА

Петър Стъпов

Близо до пристанището на Гюргево, в един дунавски ръкав, дремеше стара гемия с високи мачти и извехтели от слънцето и дъжда платна. На палубата й лежеше нейния собственик - гъркът Димитрос. Той пушеше от дълго цигаре и разсеяно гледаше малките облачета, които плуваха по небето като бели ладии.
Широкият Дунав течеше бавно и спокойно. По средата му пухтяха няколко парахода, а край брега - върху вълните - се люлееха стотици малки и големи лодки.
Беше в началото на юлий. Горещият въздух трептеше, а земята бе суха и свита като изсъхнала ябълка. За лодкарите и гемиджиите нямаше много работа; с часове те дремеха над въдиците да ловят риба.
Изведнъж до ухото на гърка долетяха няколко груби гласове. Той се надигна и видя да идват към него група мъже, облечени в работнически и градинарски дрехи. Те се прехвърлиха в гемията и се спряха пред него. Единият, който беше едър, набит, с остър решителен поглед и големи устни, над които се извиваха тънки мустачки, излезе напред.
- Слушай, байно - каза той. - Имам 20-30 кола дърва на един остров към Свищов. Колко ще ми вземеш да ги докараш до Гюргево?
Очите на гърка светнаха. От няколко дни той стоеше без работа. Сега късметът му заработваше…
- Пет жълтици, само пазарлъкът да стане - отвърна той.
Като поприказваха още малко, уговориха сумата четири жълтици за превоза на дървата. След това непознатият даде в предплата две жълтици и поръча на четирима свои хора да останат в гемията и да покажат островчето, от което щяха да натоварят дървата.
Не мина час и корабчето заплува с издути платна нагоре по широката река. На палубата му лежаха четирмата работници, а гъркът стоеше до кормилото и весело си пееше.
Пътуването трая цял ден и цяла нощ. Чак на другия ден привечер гемията спря до едно островче. Тук трябваше да чакат чорбаджията и да натоварят дървата.
Призори от румънския бряг се показаха още десетина работника. Те махнаха с ръце.
- Защо викат тия? - попита гъркът.
- И на брега има малко дърва. Първо тях трябва да натоварим - отвърна един от работниците като изгледа остро гемиджията.
Корабчето се отдели от островчето и заплува към сушата. Гъркът беше изкусен гемиджия. Той успя да докара гемията толкова близо до брега, че можеше да се съедини със земята само с една дъска.
- Е, кога ще товарим? - попита той.
- Сега - отвърна едно от момчетата. - Днес чорбаджията трябва да дойде.
Но мина обед. Слънцето наклони към запад. Повея приятен вечерен дунавски ветрец, а нито господарят, нито останалите му работници се виждат.
Най-после, когато слънцето заседна и лек здрач покри гористите брегове, между дърветата се чу силен шум. Стотици хора приказваха и сухите пръчки се чупеха като сламки под стъпките им. Гъркътъ любопитно погледна, но веднага замръзна от страх и изненада. Вместо очакваните работници, към гемията се приближиха повече от сто въоръжени мъже, облечени в живописни униформи и нахлупили калпаци, от които грееха жълти лъвчета.
- Вай, каква е тая работа, бе? - изрева гемиджията уплашен. - Това ли са дървата?
Към него се приближи същият оня търговец, който беше пазарил в Гюргево гемията. Придружаваше го нисък човек с малки увиснали мустачки и къса брада. И той беше облечен като другаря си, препасан със сабя, на пояса със сребърни пищови, преметнал през рамо нова пушка.
- Да не съм ти чул гласа! Ще караш където ти заповядам, че зер нахранваш рибите, ха! - извика над ухото му непознатият.
Гъркът пребледня и едва се довлече до кормилото, готов да изпълнява всички заповеди. Момчетата нахълтаха в гемията. Всички си стискаха ръцете, гледаха се възторжено, говореха възбудено и се чувствуваха свързани от една голяма радост.
- Опнете платната! - изкомандува водителят на тая дружина.
След малко корабчето плуваше по течението на Дунава като някой огромен черен змей, тръгнал към люта бран…
А отпред стояха горди и радостни двамата богато облечени мъже и с далекоглед оглеждаха отсрещния български бряг, където светнаха огньовете на турските постове. Това бяха двамата войводи Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Гемията возеше тяхната чета. Сърцата на всички бунтовници лудо биеха в юнашките им гърди и всеки с нетърпение чакаше да стъпи на родния бряг и с куршуми да поздрави народните душмани.
Луната водеше тия храбреци и като че ли им сочеше жадуваната свобода…


сп. „Морски сговор”, бр. 1-2, 1 януари 1943 г.