ДЪЩЕРЯТА НА ОГЪНЯ

Николай Ношков

- Щерката на Цар Константин.
- Детето на Царица Елена.
- Бига със змийските очи… - така я наричаше селото.
Старицата Сула, първата нестинарка в околността, живееше заедно с Бига накрай селото в къщурката наполовина скрита от надвесените клони на стария дъб, забил клони в основите й. В средата на голямата поляна сивееше нестинарското огнище, подпухнало от затъпканата си пепел, напластена от времената.
Една единствена пътека всред зеленото поле протягаше от къщицата към селото и пресни стъпки из тревата очертаваха друга, поела по нагорнището към гората. Къщицата белееше грижливо варосана със сиво боядисан корниз в основата си и черни, и червени капризни шарилки около единствения прозорец, облепен с хартия.
Слънце и зеленина.
Майското слънце оглеждаше света със затоплящ светъл поглед и като невяста в посрама земята бързаше да надене зелената одежда на пролетта.
Зелена пролет плувнала в светлина - полето е зелено от щипящите лъчи на слънцето, всичко проболо земята навежда се едно към друго, потреперва, изправя се и… расте. Слънцето звъни брака на хлебородната земна плът и тя тръпне в плодната си любов.
Бига със зелените очи!
Дъщерята на огъня, внучката на слънцето… Та нали слънцето хвърли огъня на земята?
Бига, полегнала на гръб, с прехванати ръце на тила, в големите очи на които слънцето събираше зеленината на морето и пролетта.
Под бялата платнена риза на разкопчания елек потрепваха гърдите й, милвани от топлите пръсти на вятъра. От слънчевата милувка нараства овалното зърно, гърдите се надигат и то чертае заклинание на желанието… чертае без следа по тънката бяла риза.
От клонестия дъб падна зелена буболечка. Уплашена, тя прибра малките крачета под зелената броня, успокои се и залази щипливо нагоре.
Малките крачета понасят зелената броня на буболечката, слънчевите пръсти се отместиха, тя се пъхна под разкопчаната риза и крачетата запъплаха през топлия мъх върху разцъфналото зърно…
Очите на Бига са зелени като бронята на зелената буболечка, където слънцето се ломи във всичките багри на дъгата.
Бронята на животинката е зелена като очите на Бига… очите на Бига! Бига нямаше очи - дълги, извити ресници сластно ги бяха притворили.
Животинката милваше с хоботчето си розовото зърно, тя търсеше сърцето на мака, от който събираше червен прашец. Тогава макът потреперваше и залюляваше стеблото.
Бига потръпна и изопна бедра.
- Бига е дъщеря на огъня… тя е внучка на слънцето - така отговаряше старата нестинарка баба Сула, когато някой от селските момци й подхвърляше за Бига.
В очите на Бига се ломеше слънцето… нали е негова внучка?

***
Сън…
Преди двадесет години.
Нощта срещу празника на цар Константин и Царица Елена.
Луната - червен резен от плод, узрял в жарава - се показа над мъхнатия гръб на Странджа и с невидими стъпки полази между звездите. Слабата й светлина се стопи в зарята на големия огън, където цели дървета се гърчеха в пламъците му. Отстрани неколцина с дълги пръти разравяха жаравата, обръщаха и трошаха недогорелите дървета; бързаха огъня да се превърне в разстлан харман от червени въглени. Прохладната майска нощ, синкава в далечината, надзърташе с невидими очи и учудена чакаше. Очакваше чудото на свети Константина, очакваше го и Странджа, свикнала с виковете и огньовете на празника. Всяка година, преди деня, десетки кола скърцаха по стръмнищата й, претоварени със сухо. Децата запъхтени и с изприщени от коприва ръце цял ден тършуваха заветите й за коприва и лепка, с които задръстваха входа на малкото аязмо, до самия баир, встрани на баби Сулината къщурка.
Игра за децата, почуда на възрастните, чудото на огъня, чудото на свети Константина, който слиза от небето и бележи с огнен пръст избраниците си; чрез огъня те стават негови, за да станат светците на селото. През тая нощ цялата околност е събрана край столнината на свети Константина - малката къщурка на най-старата нестинарка. Народът тръпне отвън. тръпката на чудото не чака. А вътре - в голямата одая, осветена от кандила и вощеници, трепери синкавия тамянов дим тишината на молитвата. От полицата са увиснали окачените червени кърпи с нарисувани жълти слънца и червени месечини. Иконите на Цар Константина и Царица Елена, сбрани за празника от околните села, облечени в алени ризи, провиснали като опашки отзад, висят на дълги пръти; няколко тъпани са наредени на одъра, над който е поставен свещеният тъпан на старата нестинарка, окичен със стари пари и черни панделки, привързали излъскани бели кости от орел, таралеж и риба. Присъстващите в стаята, изпотени и със зачервени лица, бързат с поклони и метани, втренчили поглед в баба Сула, седнала пред тях със скръстени ръце.
- Свети Костадине!… Свети Костадине!… - писнаха увисналите устни на старицата Сула.
- Ела… ела.. - тя го викаше като махаше двете ръце. При този вик присъстващите хвърлиха по малко тамян в голямата пръстена кадилница, поставена пред баба Сула и изправени останаха неподвижни по местата си.
- Идиш… Идиш… ох…. ох… - старата нестинарка стана, изопна ръце в протягане и тялото й се сгърчи в счупения знак на желанието.
- Идиш… хайде, поведи ни… - тя взе с двете си ръце димящата кадилница и тръгна първа, следваща невидимия светец, последвана от останалите.
- Води ни… води ни… - напевно викаха всички. Вървяха един след друг с нестихващите викове на страшното очакване, с оглушителното думкане на свещените тъпани, със своите зурни, за чийто писък се подуваха до пукване силните вратове на свирачите. Светлината на запалените борини се сля с топлия блясък на разстланата жарава. Народът очерта жива окръжност на няколко крачки от огъня и притихна.
Тишина.
Като прозрачни червени клепачи трепереше нажежения въздух над огнения харман, а луната избеляла към залязване се спря любопитна.
Баба Сула свали от лицето си черния чумбер, развявайки го с лявата си ръка и с кадилницата в дясната мълчаливо обиколи седем пъти разпаления огън и се спря до свещения тъпан.
Нестинарите бяха забили очи в жаравата.
Седем пъти издумка свещеният тъпан, седем удара с излъскано бедро от човешка кост и четиринадесет ръце се хванаха в лудо хоро около огъня. Тресяха се, олюляваха се, трепереха, клатушкаха се - ту назад, ту напред, в тъмната стихия на огнената игра, в безсъзнателното очакване на огненото чудо.
- П-р-и-х-в-а-т-и го…
- Прихвати го, свети Костадин…
Баба Сула пристъпи, прикади прихванатия и с неочаквана сила на старческия си глас преряза шума в тишина.
- … Геро!… Геро!
Той се тресеше пред нея със запенени уста и загубен поглед в жаравата.
- Милий… милий свети Костадине, ела на помощ… ъйха… ох… ъйха… их-х-х - прегъна се старата нестинарка пред него.
- Ту… ту… ху… ху… - фучеше старицата.
Прихванатият се олюляваше и зовеше някой, викаше го с лудите писъци на огненото чудо.
- Божана… Симовата… - изпискаха наоколо.
Момата боса и по риза трепереше в гърчения и викове. Плитките на косата й, обагрени червено от жаравата като огнени змии се олюляваха по широкия й гръб върху бялата риза.
- Ой… ой… ойси… - изписка бялата мома, подкоси колена, потрепера, огъна се, хвана го за ръка и се развихриха в жаравата. Тръпка, огнената тръпка на чудото обходи живата окръжност от хора и всичко се сля във вик - нечовешкия вой на огненото чудо. Като вихър, ръка за ръка те кръстосваха жаравата, скачаха, блъскаха се, притискаха се, забиваха крака дълбоко в червените въглени и ги пръскаха встрани.
- Ой… ой… ойси… - тресеше се обагрената от жаравата в алено риза на момата.
- Ой… ой… о-х-х-х - изписка страшното чудо и разтлени въглени показаха първите стъпки на прихванатите, които изчезнаха в гората.

Светлото чудо на огъня завърши зеления губер на майската земя и извезаният от живи звезди небесен покров.
Те лежаха на зелената земя и гледаха небето.
Животинка падна отгоре и пропълзя по бялата риза. Бронята й беше зелена като морето и пролетта.

Селото изгуби избраниците си. Търсиха ги като живи и ги оплакаха като мъртви…

Годините изредиха пластове от пепел на нестинарското огнище и баба Сула, изкорубена като големия дъб до къщурката й, креташе в старини.
Свещеният тъпан мълчеше върху одъра и чакаше живота да го заудря с лъскавото човешко бедро…

***
Една нощ някой влезе в одаята на баба Сула и водеше за ръка малко момиченце. В полумрака на едно треперливо кандилце, той се наведе над ухото й и й пришепна:
- Майка й умря, майка да й станеш. Бига я думат… на ти тези пари… ще я гледаш, докато се завърна.
- Ге…ро!… - едва успя да продума старицата и дошлият излезе.

Щерка е Бига на огън,
а на слънцето - унука.
Щом тий на сърце, момко ле,
през огън ще я отведеш - тъй реди нестинарската песен.


в. „Литературен глас”, г. 1, 11.11.1928 г.