НИЕ, СИНКО…
НИЕ, СИНКО…
Ние, синко, сме вече пътници.
Обран бостан сме, ожъната нива…
На нашия покрив не кацат щъркели.
Далечните ни внуци
български не разбират.
Дотук я докарахме - орахме, копахме,
на различни говеда слугувахме безсънни,
за да чучнем сега
под прегърбена стряха
и да ровим спомени, обрасли с тръни.
Тук беше градина. Беше летовище.
А сега виждаш каква сме картина.
Още си имаме
селско гробище,
но отдавна си нямаме детска градина…
Земен рай е България… Верен е химнът!
Но прашна вихрушка
селцето ни преобръща.
Към небесния рай вече гледаме, синко.
Е, там ще си направим нова къща…
6 октомври, 2016 г.
СЕЛСКИ ДВОР
Кръг от сляпа светлина.
Затворен вятър.
Бледи спомени, притихнали в трева.
Дърво без птици…
Всъщност - мъртво е дървото.
А птиците бродират
далечна синева.
Бездомен дом - като грамадна
разбита стомна.
Глуха тишина.
И кладенец, жадуващ
за човешка жажда.
Не идва никой.
И никой не скърби
за никого.
Дори камбаната отвъд
не се обажда…
Тук вече никой не умира…
И никой
не се ражда.
септември 2016 г.
