ИЗЛОЖБАТА НА МАРИН ЖЕКОВ

Константин Щъркелов

В тези дни тревожни, в тая късна есен,дъждовна и студена, дошъл е един момък от край бреговете на нашето море - да ни открие душата си.

Тръгнал от златния пясък на Узуч-Кум, минал край мистичния манастир „Св. Костантин” - и по поетичния и кичест бряг на Варна, спрял се на чудноватите скали при Созопол - дето морето играе и пее… и най-после се е захласнал и потънал в съзерцание над широката приказна Царева река - Ропотамо.

Поет по душа, той слага смелата си четка на платното и търси там своето настроение. Оттам това разнообразие в картините му, и затова в тях няма условност и куха виртуозност. Те са непосредствено рисувани, искрени и чисти.

Той се радва на слънцето, че изгрява някъде от изток и така щедро пилее лъчите си - а привечер е притаил духа си при бавния залез над Ропотамо и е замълчал.

Ние гледаме с едно смирение и истинска радост. Или там ония две лодки „другари”, една до друга прегърнати, огрени от слънцето, не говорят ли за любовта му към потъналия безкрай?

Какви са тези „мелници” там горе - над канарите - дето вятърът не спира и между витлата ридае от векове някаква тъжна песен? А долу отвесните скали разбиват вълните на неспокойното море и само чайките им се любуват.

Изложбата на Жеков ни донесе радост. И затова, ние не питаме при кой професор е учил - или към коя школа принадлежи. Неговото училище е природата, неговата щедра Родина - с четирите годишни времена, a учителят му е Бог. Затова и картините му са осветени от Божието вдъхновение.


сп. „Завети”, г. 1, кн.15-16, 1934 г.