Димитър Хаджитодоров

Цяла нощ дърветата се огъват от вятъра. Катеричките чувстват в съня си полюшването на хралупата. На сутринта мама и татко тръгват да съберат обрулените жълъди. Останали сами, палавниците надничат любопитно навън. Студено е, но ако хукнат по дънерите, сигурно ще се стоплят.
- Какво ще играем? На гоненица или ще се надбягваме? - пита едно от братчетата.
- И двете, така е по-разнообразно - отговаря друго.
- Тогава ти гониш! Кой ще се изкачи на върха на дървото?! - вика първото и побягва по ствола. Другите изскачат като стрели подире му.
Високите клони са неустойчиви. Гората се поклаща като развълнувано море.
- Кой ще прескочи по-далеч?! Раз - два - три - и - и!!! - засилва се по-голямото братче. То прелита над просеката и се шмугва сред пожълтелите листа.
- Следващият! - командва най-малкия. - Раз - два - три - и!!!
Още една пухкава къделя се прехвърля между вейките.
Олюлявани, дърветата ту се сближават, ту се отдалечават. Пътеката под тях се мярка, по-тясна или по-широка.
Малкото братче изчаква, когато разстоянието е най-голямо, хвърля се смело и сграбчва отдръпващия се клон.
- Аз скочих най-далеч! - пъчи се героят.
- И ние можем! - заявяват другите. Един след друг те се втурват обратно, доволни, че не остават по-назад.
- Вчера две момчета говореха, че в цирка акробатите правят смъртни скокове! - съобщава най-малкият.
- Това пък какво е?! - питат заинтригувани всички.
- Засилваш се силно, отскачаш във въздуха и се премяташ през глава, - пояснява многознайкото. - Искате ли да опитаме?
- Трябва да изберем подходящо място - оглеждат се състезателите.
- Друга работа нямате ли? - грачи сърдито свраката. - Родителите ви се скъсват от работа, а вие се чудите как да си строшите главите!…
Засрамени, катеричките млъкват. Те навеждат очи и виждат мама и татко, които се промъкват между дърветата, захапали големи орехи.
- На бас, че ще събера повече! - заявява най-малкото братче.
- Аз пък ще стигна най-бързо до жълъдите - тропва с лапа другото.
- Хайде да видим!
Немирниците се спускат като светкавици по грапавата кора. Долу, мама и тате седят на опашките си и почиват. Белите им престилчици се виждат отдалеч.
Веселите състезатели препускат край тях и преди родителите да подвикнат, се завръщат запъхтени. Всеки стиска по един есенен плод в зъби и както казва татко, той съвсем не е малък.