Никола Инджов

За книгата на Йордан Нанчев «Край реката с тополите»

През 2001 година група писатели, свързани с културния живот на Хасково, публикуваха в алманах “Южнобългарски страници - ХХI век” следното обръщение:

“Защо търпиш разрухата на духа и таланта? Защо не защитиш правото си да бъдеш и музей, и крепост, и пантеон на българския дух в преддверието на Ориента? Ние изповядваме, че на ползу роду болгарскому могат да се превъзмогнат и морални изпитни, и паричен недоимък! Ние повтаряме съкровените слова на възрожденската молитва “Помогни ни да те възвисим!”

Формалният повод за това послание бе закриването на литературния музей, основан по идея на писателя Антон Михайлов през седемдесетте години на миналия век, и настанен в една умело реставрирана за благородното предназначение възрожденска къща на ул. «Добруджа» в центъра на Хасково.

С варварската ликвидация на музея останаха извън всекидневното достояние на жителите и посетителите на града уникална сбирка от старопечатни книги, с каквато други градове не разполагат.

Сега вече проличава, че опустошението на музея засяга най-много съвременните млади поколения, които губят измеренията на литературното минало.

Потулени бяха от взора на просветения свят оригинални издания на Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Елисавета Багряна и много още томове на много още писатели, издадени от първия български модерен книгоиздател - хасковлията Александър Паскалев.

На практика приключиха научните изследвания на архивни фондове, съдържащи ръкописи, снимки и издания на книжовници, родени в Хасково или написали в Хасково творбите си.

Бе прекратена и дейността по обогатяване на наличните и по създаване на нови документации за творчески дела и творчески приноси.

Към всичко това трябва да се прибави и уникалната колекция от около 1500 първи книги на млади български писатели, участници в националния преглед-конкурс на дебютната литература, известен под името “Южна пролет”, замислен и провеждан с доминиращото участие на Съюза на българските писатели.

По ирония на съдбата закриването на литературния музей бе извършено от избиран с подкупни гласове кмет, толкова отдалечен от манталитета на Михаил Минчев - първият свободно избран кмет на Хасково, революционер и поет!

Литературният историк, изследовател и критик Йордан Нанчев е последният уредник на хасковския литературен музей. Той е авторът на книгата «Край реката с тополите», която условно определя като литературна антология, но която в същност представлява по-сложен, по-многопластов антологичен сборник. Направо казано, това е литературната история на Хасково, аз бих я определил още като удивителна равноценност на несъкрушимия литературен музей.

И така, Хасково е градът на първия модерен български издател - Александър Паскалев, от Хасково той тръгна да обнародва новите за епохата български писатели. Издаде дебютните книги на Николай Лилиев - “Птици в нощта”, на Димчо Дебелянов (посмъртно) - “Стихотворения”, на Константин Константинов - “Към близкия”, на Мара Белчева - “На прага стъпки”, на Георги Райчев - “Мъничък свят”.

Осъществи знаменитата поредица “Всемирна библиотека” с десетки заглавия от античната, западноевропейската, руската и българската литература. На чуждестранните шедьоври равнопостави намиращата се в процес на създаване българска класика - “Подир сенките на облаците” (Пейо Яворов), “На Острова на блажените” (Пенчо Славйков), “Химни на зората” (Кирил Христов).

Многотомните съчинения на Любен Каравелов, Христо Ботев, Алеко Константинов, Антон Страшимиров, Иван Вазов, както и първите у нас библиофилски издания, са пак дело на Александър Паскалев.

Непреходно значение за националния литературен развой имат и неговите списания “Съвременна мисъл”, “Златорог”, “Светулка”, “Страници за всички”. А вестникът му “Развигор” е смятан за първия литературен вестник в Европа…

Йордан Нанчев е безспорно най-проникновения изследовател на живота и съдбата на Александър Паскалев, отрежда му достойно място сред предшествениците на днешната хасковска книжовност.

Едновременно изтъква, че в Хасково са скърцали перата и на други лични творци като Екатерина Ненчева, Емануил Попдимитров, Асен Златаров, Тома Измирлиев, Делчо Василев, Делчо Пандов, Иван Давидков, Димитър Данаилов, Пеньо Пенев, Усин Керим, Николай Христозов, Димо Боляров, Иван Николов, Янко Димов… И всички днешни изкушени от художественото слово, включени в солидното от всяка гледна точка издание «Край реката с тополите».

Надявам се, че при един допълнителен тираж Йордан Нанчев в съответствие със своите критерии ще намери място и за други сподвижници на книжовната просвета - читалищни дейци, вестникари, учители.

Между тях Петър Маймунков, Иван Пеневски, Петър Сиротов, Танчо Топузов, Александър Загорски, Георги Сапунаров…

Впрочем именно те са инициатори на две значителни национални антологии “Провинция”(1941) и “Пламък” (1944), посветени на ония мирни-размирни години, които и досега въздействат върху българското общество с противодействащи си центробежни сили…

Струва ми се, че в сборника «Край реката с тополите» имат място съдбовно свързаните с Хасково труженици на перото Живка Шамлиева, Александър Миланов, Антон Вергиев, Захари Петров, Атанас Хаджиколев, Александър Бандеров, Георги Неделчев, Петър Братоев, Димитър Данаилов, Атанас Дишев, Георги Каракачанов, Иван Жеглов, Петко Каневски, Кръстьо Кръстев, Манол Тодоров, Леон Коен, Невен Овчаров, Михаил Иванов… Родени тук или придошли тук, забравени някъде, незабравими в нашия град.

Не изключвам себе си, защото именно от Хасково, от тракийската и македонската бежанска общност започна и моят път. И си позволявам толкова лично откровение само за да изразя благодарността си към града, приютил и други като мене.

Така или иначе, Йордан Нанчев убедително налага внушението, че Хасково днес е средище на литературен регион, в който действат немалко съвременни писатели - техните имена са отбелязани, публикувани са техни творби, факсимилета, фотографии.

Ще ми се да подчертая особеното присъствие на двама от тях - Мина Карагьозова и Петър Ангелов.

По трудно проницаемите норми на художествената логика Мина Карагьозова отдавна вече не е просто лекокрила регионална муза, а е национална поетеса, установена на местожителство в провинцията. Впрочем, недалече от местата, за които патрициите са казвали „Това е моят Рим”… И принадлежи не на местни духовни формации, а на средното творческо поколение в актуалния всебългарски литературен процес. Тя олицетворява знаково своето име в книжовните среди по много причини, но и защото като нея в Хасково, пък и извън Хасково, други няма. С интелектуалната жизненост на своето дарование тя е придобила стойности на единственост и неповторимост. И ако вникнем и днес в красивата антична идея, че изящната словесност е сияйния свят на човека, то Мина Карагьозова е наистина осветена от този свят. Същевременно е и в неговата плазмена сърцевина.

Петър Ангелов има други творчески превъплъщения. Някога бях писал за него, че той, художник със слово и четка, е вглъбил шолоховския си поглед в хасковски сюжети. Имах предвид, че литературната историчност на Нобеловия лауреат Михаил Шолохов се завръща в съзнанието на съвременника.

Сега бих повторил същото, като прибавя размислите и на Никола Радев. Ето какво отсече той за романа на Петър Ангелов «Чеда на Бога»: «Силен разказ за обедняването на българския народ през последните петнайсет години; за душевния разпад на безработната ни нация; за престъпния разгром на селото. Написан с талант и страст, с познание и болка, романът звучи гротескно и абсурдно, но писателят не се бои да посочи и осъди виновниците за това дередже на държавата, която на моменти прилича досущ на лудница».

В заключение ще кажа, че в стесненото провинциално пространство сборникът «Края реката с тополите» може би поражда неизбежни егоцентрични сблъсъци между неповторими творчески съзнания.

Но все пак, но все пак сборникът е достоверно и необоримо свидетелство, че в историята на Хасково е вградена книжовна знатност, и че именно на нея се крепи забележителният труд на Йордан Нанчев.