УЧЕНИТЕ СИНЧЕТА
Живееше си криво-ляво бай Величко в село Криво дере, гледаше си навиците и челядта и минаваше за един от най-хрисимите хорица в селото. Не беше от най-богатите той, но не беше и беден. Имаше си добър имотец: стотина-двеста декара ниви, лозя, тютюнец - пък и някоя и друга парица бе успял да скъта.
Трима синове, като три аслана си имаше бай Величко - хубави, здрави, едри - да им се ненарадваш. Хеле малкият Гошо! Скала момък. Стане рано, още преди татю си, почисти обора, изтимари добитъка, метне се на сивата кобилка, запее, па се емне към нивите - слънцето там да го огрее.
По-големите - Динко и Геню - не бяха дип мераклии за кърска работа. Школото повече ги привличаше. Свършиха селското училище, свършиха и гимназията в града, па взеха да подканват татю си и по-далече да ги прати.
Продаде бай Величко тютюнеца, извади от възглавницата дълго скътваните парици и изпрати момчетата в голямата касаба - голяма наука да учат, та и той покрай тях на старост рахатлък да види.
*
Занизаха се лоши години. Тютюнът изгуби цената си. Житата паднаха. Обезцени се селският труд. А тежък дълг беше поел бае Величко. Мъчно се издържат двама синове в голямия град през тези скъпи времена.
Стане сутрин рано, похапне корав хлебец с лучец или извара и се берне из нивите. Там го огрява слънцето, там го оставя. А пъргавият Гошо му е дясна ръка и пръв помощник.
- Гайрет синко, гайрет - ободрява го хрисимият селяк - година-две още и батю ти ще свърши, след него и Геню. Ще порахатуваме и ние тогава.
Подвирна Гошо весело на воловете, забива дълбоко плуга в земята и отвръща:
- Ех, веднъж да свърши батю, да купим вършачка, че тогава… Тогава ще дойдат хубави дни и за нас.
Но хубавите дни идеха бавно, а лошите ставаха от ден на ден по-тежки и мъчителни. Берекетът беше добър, но отиваше на безценица. Едва стигаше за къщни нужди и за бирника.
Продаде бай Величко лозята, продаде две-три нивици, но издържа до край. Динко свърши голямото школо в столицата, изкра си стажа и стана юрист-консулт в една банка. Година след това и Генко стана адвокат.
Отдъхна си бай Величко. Олекна му. Но здраво олекна и имотеца му - останаха само 30-40 декара нивици, а къщата оголя - сякаш порой беше отвлякъл всичко от нея.
Обедня бай Величко, посърна, отслабна, но сърцето му беше весело. Шега ли е в тия тежки години да изучиш двама синове в столицата?
Седне той вечер в механата, поръча си шишенце гроздова, поотпусне се и заприказва. Говори за туй-онуй, но все гледа да докара приказката за свойте учени момчета:
- Как са, бай Величко, Динко и Геню? - запитва го някой приятел, знаейки слабата му страна.
- Наредиха се момчетата… Динко е консул в София, а Геню…
- Консул? Бре, не думай, бай Величко? Ингилизки или французки?
- Нашенски - гордо отвръща щастливият баща, - а Геню е адвокат. По правото свърши той…
- Ц…ц…ц… - цъкат селяните - умни момчета етищиса ти, Величко, ама много се измъчи. Измъчихте се и ти, и Гошо… Пък и нивиците отидоха…
- Да отидат! Отидоха си техните ниви. Гошовите си стоят, я!… На Динко и Геню не им трябват ниви.
- А бе то така е - обажда се дядо Пани - ама те пак могат да си потърсят своето, нали са адвокате? Знаят! Закона им дава право.
Замисли се бай Величко:
- Право има дядо Пани! Динко и Геню никога няма да го направят, ама де да зная на какви жени ще попаднат!
Качи се бай Величко на талижката, поведе и Гошо в града и му приписа всичките си непродадени ниви, заедно с къщурката…
Зарадва се Гошо. Написа писъмце на батювците си в София, похвали им се за нивиците и ги помоли да събират пари за вършачка.
*
Няколко дни след това пред схлупената къщурка на бай Величко спря хубав автомобил. От колата слезна един непознат господин, а след него Динко и Геню.
Бай Величко едва не полудя от радост, като видя своите момчета докарани, стегнати - истински консули. Хвърли се върху тях и почна даги прегръща и да скача като дете.
Но Динко и Геню отстраниха от себе си разнежилия се баща и се обърнаха към непознатия:
- Сами виждате, докторе, не е с всичкия си.
После повлякоха злощастния бай Величко вкъщи, налегнаха го върху рогозката, а докторът започна да го чука по главата, коленете и ставите; да му гледа продължително очите и да му задава ред чудновати въпроси, които съвсем объркаха бедния човечец.
Гледаше той с изцъклени от изненада очи момчетата си, ту се усмихваше глупаво, ту потръпваше от ужасен страх и се мъчеше да се изтръгне из ръцете им, мислейки, че са полудели…
Докторът седна и още там написа заключението си:
- Ненормален.
А учените синчета взеха свидетелството, качиха се в автомобила и полетяха към града, където подадоха заявления до съда да анулира прехвърлянето на нивите върху по-малкия брат, понеже - наследователят е ненормален.