ПОСЛЕДНА САМОТА

Димитър Христодоров

Котката на стария монах дядо поп Филип беше излязла на китната поляна оттатък манастирския път. Тя ловко преследваше една малка пеперудка, слагаше се като лалугер из тревата и се мъчеше да я сграбчи с острите си иглени нокти.

Пъстрата й лъскава кожа като същинска слюда блестеше под ярките слънчеви лъчи. Виждаше се чак от моста над сухото дере. Оттам я съгледа и воловарчето Дянко и подкара по-бързо воловете нагоре, дано я настигне и издебне зад драките.

Очите му бяха запалени от дива стръв и святкаха под несчесаната му перчемлия коса като големи мътни капки.

То не я изпущаше от погледа си и бързо подвличаше единия си крак с изражение на обиден идиот.

Когато я доближи само на няколко крачки, Дянко изви тоягата си, колкото сили му държаха, изпъчи гърди в полукръг, пристъпи дебнешком и с напрегнато зрение се устремяваше да не й даде възможност да избяга.

Воловете отминаха нагоре.

Котката се обърна и видя връхлетялата я смъртна опасност. Тя се опита да побегне, но в момента, когато прекосяваше пътя, запратената тежка дряновица я настигна като куршум и я отхвърли далече от пътя.

Воловарчето грабна тоягата си, обърна се гузно надире, побягна, догони юрналите се нагоре волове, заудря ги кой където свари и се изгуби из гъстите храсталаци.

Никой не го видя.

Дядо поп беше отишъл в черква. Прозорецът на килията му стоеше затворен и пуст.
Той се върна малко по-късно.
Около манастира нямаше жива душа.
Не пееха вече и чучулиги в избистрения простор.

Друга сутрин Мица чакаше своя старец на стълбите при магерницата; още щом го види, замяуча отсреща нетърпеливо; покачи се най-горе на перилата и доближи ли я, тя се хвърляше на рамото му и почваше да мърка и да се гали.
Но сега Мица като по чудо отсъствуваше.
Кичестият явор сред двора тъжно отпусна клони.

Но всичко това не направи впечатление на изнемощелия и подгърбавен старец, сякаш друга мисъл го поглъщаше и с някаква неуловима странност отвличаше вниманието му. Чак когато се прибра в килията си, той почувствува, че е останал сам и се сети да подири своята малка другарка, която знаеше да го разбира, която можеше да се радва с неговата радост и да скърби с неговата скръб.

Дядо поп Филип отиде при прозореца, бързо го отвори и погледна нататък към поляната, където котката често отиваше да гони пеперуди из цъфналия равнец.

Тихия слънчев ден го изненада с неочаквано произшествие. Той се сепна, прехапа устни, високият му стан ниско се наклони напред, като че увисна и остана вдървен от ненадеен удар.

Мица се мъчеше пребита край пътя, правеше усилия да издигне нежната си главица с последни конвулсии и да се привлече към високата манастирска тена. Тя отдавна беше вече престанала да мяучи. Отваряше само изгорели от смъртна жажда уста и неподвижният й поглед не слизаше от прозореца на килията. Може би тя искаше да го види за последен път, да види неговите старчески сълзи и после тихо да преклони глава и да умре като малко дете.

Дядо поп отчаяно отпусна ръце. Браздите на челото му свидно се снишиха, а веждите му като облак се надвесиха над смутения му поглед.

Същински вихър го замая, като че той не разбираше какво тава с него. Само разтърка пламнало чело и напрегна памет да се опомни, къде е и кой окървави изстрадалото му сърце, непомилвано от ничия ръка.

Това не беше кошмарен сън. Не, хиляди пъти, не!

Мица е пребита. Жестока ръка я откъсна от него. Тя го вика, горестно го чака с вторачения си поглед, но докато той слезе долу със слабите си крака и отиде при нея, тя беше вече издъхнала. От устата й течеше кръв.

Старецът застана пред малкия мъртвец като гръмнат, едва се подпираше на патерицата си и току повтаряше безответно:
- Кой те уби, Мица? Кой те уби?
Котката го виждаше с всичката си отразена печал и не можеше да му се обажда вече.

Дълга сянка падна зад него. Бледното му лице почерня. В изражението му се изписа тъмна загадка.

Той не можеше да си представи как сърце ще му позволи да накара клисаря Иван да изкопае дупка при храстите и да зарови бедното животно, с което е делил толкова дни на сиротност и тъжна самота.

Килията му ще опустее и само ноще ще хвърля блуждаеща светлинка над малкия гроб, над погребаното за цял живот същество.

Дядо поп Филип отново смръщи вежди, отново въздъхна. очите му се наляха със сълзи, наведе скръбно глава над своя рожба, постоя малко, после приклекна до убитото животно и пак почна да повтаря с нажален и треперящ глас:

- Кой те уби, Мица? Кой те уби?

Като че в тъмния безответ само той единствен замръкваше със студената тайна на своята последна самота.


в. „Вестник на вестниците”, бр. 29, 24 май 1926 г.