СТЪПИСАНО ВРЕМЕ
превод: Ваня Ангелова
Из книгата „Послания и ридания” („Диалог”, Скопие, 2016)
СТЪПИСАНО ВРЕМЕ
Стабилността е застанала на пътя;
привидната прозрачна порта
не се помръдва.
Като безглави птици
бързаме да минем през нея,
за да не изчезне.
Стои си на място,
разумно очаква
сигурния караул,
за да премине през него
сама
цялата преходност
на тази стихия
назад във времето.
И все така:
днес, а утре вече е вчера.
РАЗРЕЗЪТ НА ВЯТЪРА
Гол връх
с покритие от облаци,
рамка на погледа
от тази
до онази височина…
От другата страна поток -
на гребена на границата
между видимото и невидимото…
Отвъд и отсам
се събира небето,
като пречупен свитък.
Тромавите вихри на мъглите
запушват душата,
за да я стеснят,
да я притиснат.
Просторът, който дели времето,
разрязва вятъра,
и ти го носиш под кожата,
като скрита люта рана.
Студ в костите е планината,
откъдето най-добре
се измерва дълбочината.
СТАРИЯТ ДЪБ
Броя годишнините ти,
а ти на мен годините
в растежа си си изчислил
и надброил;
пресметнал си предците ми -
всичките, от самото начало;
ще изредиш докрай
всяко едно поколение
във висините до синия покрив
над люлеещата се безкрайност,
пространна и притихнала
във всемирния покой.
И колко от тях си изброил,
не знаят дори изброените,
които са като дребни мъниста,
като броеници от кехлибар;
всички те са подредени
и всеки отново
началото е достигнал,
преди краят да го настигне.
Ще броиш вековете,
докоснати със студеното
дихание на клепалото;
ти повали брадвата,
която нощес
заедно с космическата памет
те строполи с планинския отзвук,
чийто тътнеж е в твоята семка.
Сега във всеки твой клон,
в посечените ти трески
са моите изброени предци
и спомените ми,
които във всеки огън могат да пламнат
и в чужда пепел и сажди да останат.
ПРОЩАЛНА ГЛЕДКА
Когато остана сама
и когато с трепетна ръка
люспи
на очите му сложи,
той продължи да я обича:
обичаше болката,
скрита в нейните бели коси;
бръчките, които преминават
като записки по пътя;
ставите,
като люлки на времето;
широко отворените
за прощалната гледка
зеници.
Тясното легло
не може да побере любовта
заедно със спомените.
Тя най-добре знаеше,
че вратите на сърцето му
винаги се отваряха само навън,
а портите на душата му
всеки път бяха отворени.
ХОРЪТ НА МЪРТВИТЕ
Въпреки че всеки сам
и всеки за себе си е умрял,
и че през светлината
и тъмнината своя е преминал,
вечер, под Гуменя, казват,
че всички мъртви
в хор
пеят нощната си песен.
Както сте вие,
бяхме и ние;
както сме ние,
ще бъдете и вие.
Някой си фирмописец
с лунна боя
над портите
името на фирмата си
написал,
като пътна карта към безсмъртието,
за да ни припомни,
че само смъртта е безсмъртна.
Пеят, казват,
всеки за своя сметка,
без да могат да дадат назаем смъртта,
стъкмени в чисти униформи -
всеки със своя празник
и с причастието свое -
и предците, и потомците;
и кумът, и кръщелникът;
и праведните, и неправедните;
и здравите, и болните;
всеки с болката си,
със своята суета и надежда;
на който каквото му е дадено -
всички различни и еднакви.
Смъртта ги е изравнила.
Всеки със своята звезда,
която, скитайки, е търсил
под същото небе
и на която е понесъл
със себе си светлината
за през нощта
заедно с гласа
на планинския вятър:
Както сте вие,
бяхме и ние;
както сме ние,
ще бъдете и вие.
