ВЪЛШЕБНИЯТ СТРЕЛЕЦ

Димил Стоилов

Още първия ден се убедиха, а това не беше трудно, че източногерманците живеят по-добре. Как страдат западногерманците нито можеха да видят, нито смееха да си помислят. По-спокойно бе да съществува стена и в мисленето. Вече трети ден обикаляха из Берлин – ясно коя негова част. Краката им бяха натежали от скитосване, привикнаха – без особено съпротивление – да пият бира вместо вода, а главите им бяха претъпкани от оживели цветни картички. За вечерта програмата предвиждаше цялата група да се възхищава на „Вълшебният стрелец“ в Берлинската опера.
– Мерси – отсече Зарко. – Когато жена ми желае да ме накаже, взима билети за опера. Нека не бъдем мазохисти.
– Няма да бъдем – свенливо обеща бате Дончо.
– Не е етично да се състезаваме с жена ти – допълни Васко.
Тримата се надушиха като крастави кучета още в самолета, когато си поръчаха по чаша уиски. Беше 9 часът сутринта. Тримата бяха инженери с по едно дете. Леките им коли, освен че ръждясваха на улицата, бяха навъртели стотина хиляди километра. Дълговете им надхвърляха няколко пъти размера на заплатите им. И на тримата жените им бяха връчили дълги списъци за покупки, като че ли не знаеха каква мижава валута ще им обменят. И тримата в предприятията ги очакваха куп проблеми, защото се грижеха за машините и бяха във възраст, в която искаха да сътворят нещо повече. И за тримата екскурзията беше награда за добра работа. Внушаваха им, че трябва да се чувстват богоизбрани и благодарни. Много-много не се поддаваха на внушения.
Дончо беше с две години по-голям и на шега го наричаха „бате“. Наскоро бе завършил шестмесечен интензивен курс за изучаване на английски език и на него разчитаха при комуникирането. На Зарко не му се беше наложило да си припомня немския език от времето на студентството, а Васко също толкова отдавна не бе помирисвал френски. Обединяваше ги дори незнанието. Близостта им беше спонтанна, естествена и нужна.
– Вместо да отидем на опера, предлагам да се качим… – започна Зарко.
– …на бялата флотилия – довърши Васко не защото беше осъществил телепатична връзка, а тъй като предложението вече втори ден кръжеше около тях.
– От одеве какво ви говоря – там вече страдат за нас – намеси се бате Дончо. След броени минути се спускаха по стъпалата на спирка Тирпарк към У-бана. В една от страничните галерии видяха хора, предимно млади, разтворили кожени сакове и платнени торби, да предлагат рибарски принадлежности, метални украшения, сувенири, пепелници, вехти транзистори и книги. Обиколиха импровизираните сергии. Все едно че някаква къща е разтребвана от вехтории. За да изпълнят женските списъци, бате Дончо и Васко искаха да предложат електронните си часовници, а Зарко само им съчувстваше, че ги обхвана свян. Останаха си със суетенето покрай сергиите.
След две спирки се прехвърлиха на С-бана. Отначало сгрешиха посоката и се наложи да се връщат обратно, след като попитаха момиче с големи гърди и надпис върху фланелката „Йес“ за Трептовер парк. Когато достигнаха пристанището на Шпрее, там действително ги чакаше бял параход и строен мъж в бели дрехи и бяла шапка, излъчващ достолепност. Бате Дончо се престраши да го доближи и дори да го заговори. След малко им махна с ръка да прекосят дървеното мостче, за да се качат на палубата.
– Попитах го: „Вие ли сте капитанът?“, а той ме погледна едва ли не обиден, преди да ми отвърне: „Йес“. Викам му: трима чужденци сме и искаме да пътуваме по реката. Това би било радост за нас. Той се усмихна и отвърна, че и за него ще е радост да гостуваме на неговия кораб. – Бате Дончо не можеше да повярва, че е говорил на английски език.
– Истина е, голям моабет завъртяхте – потвърди Зарко, а на бате Дончо му беше драго да го чуе и от друг човек.
– Досущ сме като батальон за бавно реагиране, ама нейсе – обади се Васко. – Добре че на първата спирка сменихме посоката, иначе кой знай къде щяхме да сме сега.
След притеснението вече имаха сили да се усмихват. Залата им се стори огромна. Три редици от маси в бели покривки отсичаха широки коридори. В дъното бе разположен мокрият бюфет. Към него притичваха момчета в бели куртки, пълнеха лъскави подноси и се устремяваха като състезатели по бързо сервиране по коридорите. Масата на тримата се оказа на средната редица. Местата до прозорците бяха вече заети и от тях долиташе неприличен смях и звън на чаши. Като на забавен кадър видяха как двама моряци изтеглиха дървения мостик и навиха дебелите въжета, прехвърлени от пристана. Сирената въздъхна предупредително. Параходът потегли на заден ход, после поспря за миг, за да извърти носа си към течението на реката. Сирената наново се обади – този път тържествено, да извести на двата отдалечени бряга, на пристана с дървената барачка за билети и смаляващите се фигурки за началото на пътешествие. Покрай прозорците се изнизаха високи дървета и бухнали храсти, за да дойде ред на кокетни вилички.
– Гледайте, гледайте, пред всяка къщурка има пристан и платноходка – учудваше се бате Дончо, макар вече трети ден да съзнаваше, че е ненужно да се прехласва.
– Пред всяка от тях – градинка с много цветя, все красиви… – добави Зарко. Той си беше най-лиричен от тримата.
– И рамките на прозорците им са като че ли вчера боядисани. Виличките им не са на няколко ката като у нас. Искат да им е удобно и красиво. Не страдат от мания за величие – обобщи Васко и побутна с пръст очилата си.
Докато се впечатляваха от менящите се картини, не забелязаха, че пред масата им е застанал висок келнер. Първо запита дали са българи. На немски език естествено. После старателно записа поръчката. Цитронада, водка и телешко печено. Това бяха успели да разгадаят от менюто. Още нещо? Не, благодарим – засега това е всичко. Високата фигура забърза към бюфета.
– С визуален тест за интелигентност веднага ни разконспирираха – каза с възможно най-безразличен тон Васко и тримата се засмяха съвсем тихичко – като чужденци без самочувствие. Шумът и оживлението около тях нарастваха. Пасажери излизаха на палубата или се спускаха надолу, във втория салон, откъдето достигаше музика. Две съседни маси момчета и момичета тръгнаха към по-близко запознанство. Вляво от тях бе разположена феминистка компания. Накипрените жени очевидно критично одумваха присъстващите, а очите им като хищни фарове обикаляха из залата. Така поне ги определи бате Дончо. На голямата маса до бюфета светлоруса кокалеста германка се заливаше в истеричен смях, а мъжете и жените около нея ? пригласяха. Закачлива палавост и празнично веселие бе заразило всички пасажери. Говореше се високо, сякаш да се изключи възможността някой да не бъде чут. Жестовете и гримасите издаваха броя на изпитите чаши, а снарядите от избухнал смях обикаляха всички маси.
От метрото тримата познаваха съвсем други хора: мълчаливи, индиферентни, зачетени във вестник, сякаш ще го изядат с поглед, или стиснали чанта в скута си, все едно че някой е тръгнал да я измъква изпод ръцете им. А тук…
– Здравейте, момчета! Как попаднахте тук? Как се чувствате? Какво ново в България?
Въпросите изстреля среден на ръст келнер, не по-възрастен от 27 години. По челото му се стичаха капчици пот, а на бузите му бе избила червенина. Не дочака отговор, а продължи задъхано:
– Колегата ме информира. На онази маса, казва, има от твоите хора. Покрай мен улавя по някоя българска дума. На екскурзия сте, нали? Колко дни? Само пет? Малко е, много е малко. Хубаво сте направили, че сте дошли на кораба. Рядкост е тук да цъфне българин. Кой глупак ще се охарчи за подобно нещо? Вие откъде сте, момчета? От Стара Загора? Знаете ли… тук работеше един заралия. Ванко май се казваше. Открадна порция сьомга и го изгониха. После никакъв не се видя… Аз съм от Пазарджик. Почти сме земляци. Нещо ново от България? Цените, разправят, се качили?
– Уискито повишиха…
– Ако е само уискито, с мед да го намажеш. Ще ме извините, но трябва веднага да тръгвам. Управителят е много строг. После пак ще се обадя…
Младият мъж изчезна така бързо, както се беше появил. Вместо него, пред тях изникна високият му колега с метален поднос в ръка и закарфичена усмивка на Мона Лиза. Водката едва покриваше дъното на чашите, сокът им напомняше на тоник, а вместо поръчаното телешко печено, пред тримата бяха поставени сандвичи с няколко тънички пласта салам и кашкавал. Грешка в менюто или в разчитането му. Същите сандвичи красяха и съседните маси, което ги успокои. Докато благодарят, видяха само отдалечаващ се бял гръб. Водката изпиха още на първия тост, сандвичите преполовиха, от сока остана само тънка ивичка. Поръчаха наново водка… и отново. После бира, после…
Жена в бяла рокля на сини точки и с огромно деколте от отсрещната маса впи безмилостен поглед в Зарко. Нейните приятелки я бяха оставили самотна.
– Ще те схруска като риба хамсийка – отсече бате Дончо.
– Неприлично е да се остави дълго да страда такава жена – започна навивката Васко и продължи да теоретизира върху женската чувствителност, докато най-накрая Зарко насъбра смелост, за да покани дамата на танц. Не му отказа, усмихна му се кокетно, преди да стане от стола. Музиката, която идваше от долния салон, променяше блуса почти до марш. Зарко разрови смутен паметта си, за да конструира семпло изречение.
– Тъжна ли бяхте или малко самотна?
Немкинята каза нещо, което не можа да разбере, после още нещо.
– Голямо е удоволствието ми, че танцувам с вас – каза Зарко и почувства, че вече е изцедил всички немски думи, които знае.
– На мен също – отвърна немкинята и пак бързо допълни още нещо, но много по-обстоятелствено. Тук Зарко вече се предаде и си го каза на български:
– Ужасно е, че не мога да ви обясня колко е прекрасно за мен точно тук да танцувам с вас, наблизо да са моите приятели и на тях също да им е хубаво, както сигурно хубаво е и на вашите приятели.
Сега немкинята го гледаше учудено. Искаше да й каже още нещо за радостта на хората по света и за разбирателството. Нищо не й продума. Остави само нейните гърди да се опират в неговите. И от това му беше приятно, въпреки че не му достигаше като общуване. Като свърши танцът, вежливо изпрати немкинята до масата и й благодари за удоволствието. Това поне можеше да каже на немски. Върна се – почти съкрушен поради преждевременно прекратената авантюра, а приятелите му се кискаха почти съчувствено.
– Наш’та гордост – каза Васко.
– Стига глупости – скастри го Зарко и предложи да погледат как залязва слънцето от палубата. Пейките горе бяха студени, но хората наоколо се прегръщаха не единствено за да се стоплят. Тримата допряха раменете си, а бате Дончо извади от вътрешния си джоб плоско шише и отвъртя капачката. Короните на дърветата безуспешно се опитваха да задържат портокаловия диск на слънцето. Порозовели прозорци със забрадки-перденца втренчено наблюдаваха как вълни се блъскат в носа на кораба, а реката оставаше спокойна. Здрачът пристъпяше с безплътни сенки, последните отблясъци на слънцето махаха с криле на птици, за да осветят ту покрив на къщурка, ту връх на мачта, цветя от градинка или забравен отпред шезлонг. Някъде Зарко беше чел, че при сбогуването с деня душата е готова да заплаче, защото е вързана, а иска да полети там, където е неуловима границата между светлото и тъмното… Той не можеше да го изрази със свои думи и затова само въздъхна и каза:
– Толкова е хубаво, че може да заплаче човек. – И отпи голяма глътка от плоското шише. Беше убеден, че точно това може да го каже всеки от тримата. В знак на съгласие шишето преминаваше от ръка в ръка. Корабът се заклати наляво и дясно и се огласи от възторжените викове на пасажерите. Обикновен номер от туристическа атракция. И валсове на Щраус, и дискомузика, и блусове – всичко оркестърът продължаваше да изпълнява в маршово темпо.
Съвсем притъмня и стана студено. Върнаха се в салона. От долната зала заизскачаха хора, хванати един зад друг, и колоната се запровира между масите. Нови и нови хора се залавяха за веригата и танцуваха покрай масите. Корабът наново се залюшка ту вляво, ту вдясно. На отсрещната маса пак беше останала само младата жена, която търсеше погледа на Зарко. Очите им се срещнаха, прескочи искра колкото да запали усмивки и у двамата. Българинът келнер ги почерпи с бира и вдигнаха чаши за негово здраве. Когато колоната от танцуващи хора се разпадна и столовете наново се запълниха, в средата на салона се изправи едър мъж с бежов пуловер и запя „О, соле мио“. Пееше хубаво и повечето присъстващи го заслушаха. Тези, които продължаваха да говорят, бяха сбутани от съседите си. Краят на песента бе съпроводен от френетични ръкопляскания. Едрият мъж вдигна нагоре ръце, за да възвести тишина, след което каза нещо, за да избухнат още по-силни ръкопляскания. Мъжът се приближи до дребна чернокоса жена, вдигна я с ръцете си и подхвана немска песен. Всички запяха заедно с него, като се люшкаха в такт на местата си.
– Пак те гледа, сигурно вече е влюбена – прошушна Васко на Зарко. На тримата в момента им се искаше да бъдат влюбени, да пеят и да танцуват, да се радват заедно с хората около тях. Нещо им пречеше. Здрач ли беше проникнал в душите им, нещо тъмно и тъжно ли бяха донесли още от България, стена ли невидима бе издигната между тях и останалите? Гледаха веселящите се хора и им завиждаха, защото продължаваха да мислят за своите жени с техните списъци, за службите си, за заемите си, за илюзорната представа, че биха могли да живеят живота си и по друг начин. Хората би трябвало да бъдат равни поне в радостта си. Нямаха основание да не бъдат радостни от момента, но мислите им и досегашният живот ги сковаваха върху столовете. Това ги гнетеше.
Пазарджиклията най-сетне седна до тях.
– Съвсем за мъничко, че ако ме види управителят… – Не довърши, а вдигна чашата с бира крадешком. Мъжът с бежовия пуловер, който пееше в средата на салона, се връщал от Златни пясъци. Там се запознал с най-красивата чехкиня в света и сега я водел в Берлин, за да се женят. Пеел от щастие…
– Това и ние го отгатнахме – каза Васко и попита: – От колко години сте тук?
– Три станаха, откакто и аз се ожених – призна тихо келнерът. – Да не смятате, че тук е много лесно?
– Искам да ви попитам друго нещо – обади се Зарко. – Можете ли да ми кажете защо ние не можем да се веселим така?
Ръката му описа кръг и сочеше хората наоколо. Келнерът присви устни, потърка носа си с пръсти и запита:
– Има ли на какво да се радваме? На това, че един български цар предпочел източното православие пред католицизма, или на това, че един дебел политик с пура е написал на листче някакви проценти за влияние… Моля ви, да не приказваме на тази тема!
И на тримата им се щеше да му противоречат, защото не бяха погребали правото си да се надяват на радост, но уважиха молбата на сънародника си, от което им стана още по-чоглаво.
– Искаме да продадем два електронни часовника, може ли да ни помогнеш? – поде бате Дончо.
– Колко смятате да им искате?
– Двеста марки. Как вървят?
– Въобще не вървят. Съвсем.
– Поне единия…
– Четиридесет марки. Повече не мога. Не ми трябва. Просто ще го задържа като сувенир.
– Четиридесет?
– Толкова. Нямат цена. Правя го заради вас.
Бате Дончо замълча, очевидно се колебаеше. Васко откачи часовника от ръката си и дискретно го подаде. Получените банкноти смачка несръчно и побърза да ги прибере в джоба си.
– Управителят вече ме гледа. Трябва да тръгвам.
Келнерът се изправи рязко, като че ли в него беше скрита пружина, и почти затича към мокрия бюфет.
Маршовата музика продължаваше да пълзи на талази отдолу. Смях, висок говор и песни търсеха място в салоните и изскачаха на палубата. Тъмната река вече се беше сляла с бреговете. Тук-там проблясваха жълтите правоъгълници на самотни прозорци.
Когато корабът се прилепи до пристана, веселието и смеховете продължаваха. Тримата минаха покрай келнера земляк, но като че ли съвсем случайно, вместо да им кимне за довиждане, той им обърна гръб. Сигурно си има много работа, а и нали управителят е много строг, опитаха се да го оправдават тримата, след като преминаха по дървения мостик и поспряха на брега, за да изпушат по една цигара.
Следващия ден щяха да разказват на групата как прекрасно са прекарали на кораба. Почти като на операта „Вълшебният стрелец“. Тъй или иначе, някой вече беше записал тяхното отклонение.