КУПОЛ
КУПОЛ
Този купол няма витражи
на готическа катедрала.
Tози купол няма да каже
аз какво съм разбрала.
Пеленачески чисто и голо,
пеленачески светло
скрива всичко ненужно долу
по земята на клетвите.
И те прави свободен. Тихо,
без дори да усещаш.
Този купол от стихове
е прозорец за срещане
с по-голямото Аз, над което
може нищо да няма…
Този купол небе е сърцето.
Всичко друго - измама.
СЛЪНЧОВ ХАБЕР
Не все едно, че ти не си живял.
А все едно, че аз не съм живяла!
Пред мене листът си остава бял,
пред теб неписаното продължава.
На място тъпче белият ми кон,
а твоят, черен, гони своя вихър,
настигащ и неземния си небосклон.
Там ангели завинаги те скриха.
А аз останах. Как дъхтя на кал!
Макар отвсякъде съм - още жива.
И не защото ти не си живял…
Защото аз без теб не съм щастлива!
Да можех да забравя, че не си.
Да можех да не помня аз какво съм.
Поне едно перо от гълъб донеси…
като последен слънчов божи косъм.
ПРЕДВЕЧНО
Ако можеш, ме запомни.
Това на душата ми стига.
Години, елени, войни…
И любов като чучулига
на безкрайно много лета.
Запомни ме оттатък нещата
подир земните времена.
Запомни ме с цвета на дъгата,
дето носи сияен пагон
и с росата очите си плиска.
Запомни ме така, за подслон.
Тъй отчаяно много го искам,
че пробивам небето с лъчи
и му късам бездушната риза.
Искам твоите земни очи
и пътечка, която да слиза
до сърцето ми в нощния час,
отреден да ти бъде постеля.
Но не идваш и с твоя компас
правя опит да те намеря.
Но е толкова много небе,
че се губя и падам по пътя.
Запомни ме такава, дете…
даже много накриво да стъпя.
Ако искаш. А иначе - мраз
би се сипнал из моите вени.
Аз без тебе съвсем не съм аз.
Запомни ме. Да ме има и мене.
TЕУЛИС
Те знаят всичко, ангелите там…
А тук, реалните, не са наясно.
Роднините, приятелите - грам!
Доколко в този свят ти беше тясно.
Доколко можеше да те боли.
Приемаха те сякаш наобратно.
Печеше слънце, а във теб вали.
Полираше житейските превратности.
Сега е грапаво около мен така…
и липсваш с мекотата на покоя,
че любовта е само на една ръка.
И че брегът е равен на прибоя.
ПРОЩАЛНО ДО МОЯ ЛЮБИМ
„Кой съм, от де произхождам
и де се намира домът ми”
Секст Проперций
Навсякъде едно и също…
И никъде не ме очаква дом.
Аз искам вечерта да се завръщам
при себе си, при Дебеляновия стон.
И вишневите спомени да цъфнат,
да гасна в тях като във сън.
И сетивата ми да си отдъхнат,
погледнат ли за теб навън.
Коя съм аз, когато се завръщам
в покоите на моя неназван любим
и му отдавам цялата си същност,
че този свят без него е незрим!
Смъртта като пътека през живота
ми спомня пак Поетовия стон,
защото теб обичам и, защото
сърцето ми ще е последният ти дом.
