Георги Стойков

В землището на селото ни имаше няколко вековни гори, които хората наричаха усойни. В тях слънце не проникваше. Тук бе винаги мрачно. Влезе ли човек, все едно потъва в нощ. Олетялата шума бе влажна и дъхтеше на гнило. Между дърветата рядко се виждаше зелена тревичка - обикновено жилав, белезникав папур с болнава жълтевина. Посегнеш ли да го откъснеш - режеше пръстите като бръснач.
Три бяха най-известните усойни - Делийската, Ячовската и Газянската, все на стари заможни родове. Възрастните се гордееха, а децата се плашеха от тяхната тайнственост. Чудновати легенди и предания се носеха за тези гори, особено за Газянската. Най-възрастният човек в селото за всички времена - сто и десет годишният дядо Нико Газяна - разказваше до последните си дни за божествената сила на родовата му гора. Когато през далечната 1615 година в Северна България нахлули османските орди на Мураз Татарски да сменят вярата на християните, някакъв млад бей, с десетина заптиета, пристигнал на поляната пред тяхната усойна и рекъл на събралите се колибари:
- Не приемете ли правата вяра, на всяко дърво ще увисне по човек - от старците до децата.
Събрали се побелелите глави да се съветват какво да правят. След кратка раздумка, изправил се най-възрастният, поклонил се на напетия османлия:
- Ще ви послушаме, бей ефенди - рекъл му. - След пладне и нощес всички ще се изкъпят, ще облекат прани ризи и утре по изгрев слънце ще изпълним каквото наредите… Жени - обърнал се той към невестите, - пригответе най-вкусните гозби за нашите гости…
Пирували до късно гостите на бея.
На другия ден, по изгрев слънце, поляната пред усойната се изпълнила с пременен народ. Но беят със заптиетата не се появил.
Много години след тази случка, та чак до наши дни, една от близките долчини с бистър, студен кладенец, все не сменя името си и се нарича, както и преди четиристотин години - Бейската долчина…
Аз запомних жив дядо Нико. Това бе в годините преди да почне Втората световна война. Бях в отделенията. Един пролетен ден, навярно ще е било през месец април, защото джанките бяха прецъфтели вече и вятърът бе поръсил улиците сякаш със снежинки, учителят ни поведе към Газянската усойна. Най-възрастният човек в селото щял да ни разкаже за вековната гора и за колонията чапли, която я населява. Самият дядо Нико возеха на волска кола. Полегнал върху домашно тъкана черга, склонил глава на висока възглавница, притворил клепачи под рунтави бели вежди, той сякаш спеше или придремваше, защото от време на време чувахме как покашлюва. Беше облечен както тогава се носеха старите хора. Сура антерия на гърба. Под антерията - бяла риза от домашен плат с черно копче на огърлето. Потурите бяха стегнати с червен пояс с ресни в крайщата. Краката - в бели навуща, пъхнати в щавени цървули. На главата - плосък калпак.
Ние лудувахме по изпръхналия полски път, гонехме се, отбивахме се в нивите да берем напъпили алени макове, тичахме после да настигнем отминалата кола и току се надигахме на пръсти да видим полегналия старец.
Стигнахме чак по обед. Бяхме селски момчета и момичета, всеки от нас бе виждал гора, но тази, пред която се изправихме, ни порази. Стояхме онемели. Гледахме с ококорени очи високите прави церове и дебелите горуни, които двама не можеха да обхванат с разперени ръце, а горе по върховете - гнездо до гнездо. Бяхме виждали и чаплите да газят в плитчините на реката. Сиви, с дълги крака, с дълги шии и увиснали гуши, отдалече те изглеждаха някак гърбави. Бяха страхливи и крайно предпазливи. Не позволяваха да се доближи до тях ни човек, ни животно.
Насядали върху зелената пролетна морава, ние слушахме дядо Нико в захлас. Слушахме го и му вярвахме, защото той бе прекарал целия си живот в съдружие с тези птици. От ранна пролет до късна есен те населявали усойната. После изчезвали, но къде, никой не знае. Така било от незапомнени времена. Първата им работа като се върнели пролет била да прегледат гнездата си. Всяка двойка почвала ремонт. Ако гнездото е разрушено от зимните виелици и дебелите снегове - ново строели. Избирали хубав чатал и започвали да трупат в основата по-дебели съчки. После, отвътре, го застилали с по-тънки клечици и суха жилава трева. Чаплицата снасяла от три до пет яйца, досущ като кокошите. Двамата родители мътели на смени. След месец се излюпвали малките чаплета. Чаплите били по-грижовни за пиленцата си, отколкото хората за децата си. Случвало се по време на силно обедно слънце дядо Нико да види как старите чапли разперват криле като чадъри да правят сянка на малките си. А заплющят ли бури с поройни дъждове или градушка - прикриват ги с телата си. Така се изнизвали близо два месеца и току забелязвал старецът младите чапли да излитат една по една от гнездото и да кацат най-напред в близката ливада, да подтичват смешно и да ловят скакалци. После с часове се губели по плитчините на Вит да дебнат за дребни рибки и жабчета.
Мили и незабравими ми са детските години с пролетните разходки. Те ме заредиха за цял живот с обич и преклонение към природата. И с гордост, че такива редки птици като чаплите бяха избрали за дом нашата селска гора, защото такава колония нямаше никъде в целия подбалкански Луковитски край.
С Газянската усойна са свързани и други случки. Те са изпълнени и с мистерия, и с жестокост. Някои са достойни за невинен присмех, други - за тежък размисъл.
На времето най-големият от тримата синове на дядо Нико решил да се отдели. Заправил къща. Греди и мартеци набавил от другите гори на баща си, но трябвало кюприя за мазето, върху която да легнат другите греди. Хвърлил той око на прав, висок повече от двайсет метра горун. Отсякъл го и го прекарали с две волски коли в двора. Люто се разсърдил старецът задето не го попитали. Завел дело в районния съд срещу сина си, но съдията излязъл “зелено момче”. Освен че му се присмял и навикал го. Може ли за едно дърво да занимава цял съд! Върнал се посрамен дядо Нико в село, но до края на дългия си живот не стъпил в новата къща на първородния си син, макар че била в другия край на двора…
През петдесетте години на миналия век в селото ни се създаде Трудово кооперативно земеделско стопанство. Наложи се да се строят обори за кооперативния добитък, хамбари за продукцията, навеси за тракторите и комбайните, складове и работилници. Много дървен и качествен материал трябваше и се реши да посегнат на Газянската усойна. Дядо Нико беше още жив. На едно място вече и почти сляп, но като чул че се канят да секат гората, помолил да му доведат председателя на кооперативното стопанство. Млад беше Христо - председателят - и единствен агроном в района. Беше възпитано момче, отнасяше се с уважение към възрастните, а за дядо Нико да не говорим, щом му предали молбата, още на другата вечер се отбил в дома му.
- Ти ли си, Ристо? - попитал слепият старец.
- Аз съм, дядо Нико. Добър вечер.
- Чух че се каните да сечете гората с чаплите.
- Ще сечем, дядо Нико, защото…
- Чуй какво ще ти река, Ристо - прекъснал го старецът. - Тази гора е свята и е обречена на птиците. Който в нея влезе с брадва, жив не излиза.
Позавъртял невярващо глава младият човек, нищо не продумал и си излязъл.
След седмица десетина конски каруци с разточени ритли осъмнали в усойната. Забръмчали резачки. Светнали наточените брадви. Залюлели се дърветата. Във въздуха се запремятали падащи гнезда с недорасли пилета. Уплашените чапли, чийто глас никога никой не бил чувал, започнали да издават писъци, наподобяващи бебешки плач. Конете край каруците цвилели и се вдигали на задните си крака. Само коравите сърца на хората не трепнали и продължили да събарят дърво след дърво.
На другата сутрин рано-рано черковната камбана удари на смърт. Отишъл си бе внезапно от белия божи свят Христо - младият председател на кооперативното стопанство…
Оттогава никой не посегна на тази столетна гора. Селяните живееха с някакъв страх и я смятаха за прокълната. Дори ловците я заобикаляха. Само гончетата я кръстосваха, а те стояха с пушките в окрайнините й. За всички сгради в целия кооперативен двор, а той бе обширен колкото едно малко село, дървен материал набавихме от другите две усойни - Делийската и Ячовската. Те изчезнаха завинаги от нашия селски топрак.
А сега, знам, ще попитате: а какво стана с усойната с чаплите?
След като дойде “демокрацията”, за три години в нашето село се смениха няколко ликвидационни съвета. Постоянни бяха три брадати момчета, предвождани от Помака /така и не узнахме истинското му име/. Как не се умориха тия млади хора и денем и нощем да правят зулуми. Най-напред изклаха добитъка - овце, свине, крави, биволи. Всяка нощ за София тръгваха два камиона с още топло месо. Двете долчини край селото завоняха от изхвърлени кости и вътрешности на животни. По улиците и из дворовете кучетата влачеха черва. Селяните нощем подпираха вратниците с дебели греди. Никой не смееше дума да рече на ликвидаторите. Като свършиха добитъка, захванаха да развалят оборите в кравефермата. Каквото продадоха от циглите и тухлите - продадоха, останалото събориха с булдозери до основи. Разпродадени бяха или подарени на приятели комбайните, тракторите, камионите, ремаркетата, прикачния инвентар. Само десетина редосеялки и сламопреси, отдавна излезли от употреба, така си останаха на поляната. С тях по-късно циганите се справиха - разглобиха ги и ги предадоха на “Вторични суровини”.
И ето че дойде ред и на горите. Тук се отвори работа за години. Все този същият - Помака - започна да сече къде що завърне. Тирове, огромни като железопътни вагони, денонощно товареха и откарваха трупи незнайно къде. Баирите с горите светнаха като олисели темета. Къде имаше изворче в землището - пресъхна. Освен гарвани, по върбите покрай реката други птици оттогава не прелитат.
Стигна Помака и до усойната с чаплите. Широки гумени колела нарязаха с новите си грайфери полския път от магистралата до гората. Сечта беше безмилостна. До онази септемврийска утрин на 1998 година, когато, както ми разказват очевидци, шофьорът на изпълзелия от Бейската долчина тир спрял да види защо неговият колега е препречил пътя и то на такова неудобно място. Скочили след него и товарачите. И що да видят! От откритата платформа на тира им се зъбели четири брадати глави. Най-дясната - на благодетеля им Помака.
За това злодеяние в районната прокуратура бе заведено дело срещу “неизвестен извършител”, тоест - нищо не се знае. Аз знам обаче, че усойната с чаплите вече я няма. Макар че са останали няколко дървета и върху тях се чернеят порутени гнезда, тук птица оттогава не е долитала. По река Вит - от Боаза до каньоните край село Садовец - в плитчините на реката, с години вече никой не е виждал чапла. Къде избягаха тези редки птици, един Господ знае, но наоколо е сиротно тъжно и пусто.
Тази пустота често ми спомня за дядо Нико. И си мисля, ако има “онзи свят” и отнякъде този полусляп столетник зърне какво направиха с прадядовата му усойна, сигурно ще умре още един път.