Георги Стойков

Така и очаквах. Кадровикът бай Кръстю, известен в Централата като Комисаря, ще ми пробута някой свой ятак от годините на съпротивата срещу фашизма. Не че съм против тия хора, но те са си свършили работата, когато е трябвало. На мен ми е нужен техник като ластик. Влезе ли в залата при котлите на паровата централа, с един поглед да обхваща трите табла, всяко с повече от сто ключа и ключета. А затрепти ли някъде червено, за секунди да вземе мерки. Какво си мисли Комисаря, че командната зала на централата е кафене. Седиш си, метнал крак връз крак, пиеш си кафето и от време на време хвърляш поглед върху таблото. Няма такъв филм, мой човек. В тия котли клокочи пара от триста градуса. С едно премигване, дето има дума, да закъснееш и заводът ще хвръкне във въздуха.
Кося се аз, място не мога да си намеря, влизам-излизам, но все тая. Пука му на Комисаря. Вайкам се пред главния инженер:
- Абе, Петко, тоя човек има ли хабер от нашата работа. Нали като го сложа тоя пенсионер осем часа на смяна, осем часа да не става от стола и очите му все в таблото, на сутринта ще го намеря опикан и по ушите.
Инженерчето вдига рамене:
- Нали го знаеш Комисаря, урежда все свои хора. Дано поне е някой млад пенсионер.
- Какъв ти млад! Приятел бил на Вапцаров в Морското училище.
- На Вапцаров! - пули очи Петко. - Ей, че той ще е интересна личност.
Учуден гледам инженерчето. Как може да се възторгва само от споменаването на едно име? Но защо ли се учудвам. Младо момче, още хвърчи. Как да му внуша и на него, че имам нужда не от огняр, а от опитен млад техник.
В това време вратата се отваря рязко. В рамката й застава едър мъжага. Дочената дреха е разкопчана до долу, на ризата - горните две копчета. Панталоните изпрани, но с дамги от масло и грес. Темето - голо. Светлите очи, гмурнали се под гъсти сключени вежди, гледат хитровато. Скулите аленеят като ябълки-петровки. И нито една бръчица по лицето, като изключим отвесната чертичка между веждите.
- Аз съм бай ви Марин. Кой е главният механик?
Ето го новото техническо попълнение, клатя глава аз и го измервам от голото теме до петите. Абе тоя Комисар акъл има ли? Така ми пробута лани Савата, син на негов съпартизанин. Савата поне е млад, не е лошо момче, но нощем много скитосва и все му се спи. Когато го слагам нощна смяна, го ортача с Цеца, една бърборана, която не млъква. А аз, то се знае, макар и у дома, дежуря до телефона заедно с тях. Сега, с тоя пенсионер, май трябва да си пренеса леглото в Топлоцентралата.
Инженерчето деликатно се измъква навън и ни оставя с бай Марин очи в очи. Откъде да го подхвана? С какво да почна? Вместо аз, почва той:
- Не ме гледай, че съм понапълнял. То е от годините. Ще се разберем. Ти само искай - аз съм насреща. Поръчаш едно - направил съм две. Кажеш в пет - тук съм в четири. Аз съм се обрекъл на святи идеали и им служа честно.
Ей от такива най-се страхувам, дето под път и над път се кълнат, че служат на идеали. Оставаше бай Марин да запее Интернационала и да ме изправи мирно. Слава Богу, не запя.
Даа, удължавам ненужно настъпилата пауза и като всеки що годе досетлив домакин, посочвам му с ръка стола срещу бюрото. Бай Марин сяда и вдига двете си ръце, готов за нова тирада, но аз го изпреварвам.
- Все пак, не се ли страхувате на такава възраст да приемете рискова работа като тази в паровата централа?
- Страхувам се.
- Тогава защо приемате?
Бай Марин вирна глава, сякаш търсеше нещо по тавана, примижа с очи:
- Абе, работата е по-деликатна - сниши глас и се наведе към мен. - Синът се ожени. Трябва да оставим апартамента на младото семейство. Надка, жената де, не ще да се връщаме на село. Тук, каза ми Кръстю, ще раздават скоро апартаменти. Трябва ми жилище.
- Аха, ясно, ясно.
- Нищо не ти е ясно. Женен ли си? Деца имаш ли?
- Имам жена и дете. И три години чакам апартамент.
- Можал си - чакал си. Аз не мога да чакам и три седмици.
Така приключи нашият разговор в началото на лятото. Бай Марин почна работа и за моя изненада я вършеше по-добре от много млади. След два месеца раздадоха апартаментите и за зло ли, за добро ли, паднахме се в един вход. Той на втория, аз на третия етаж. Сутрин се настигахме по стълбището: аз бързах да хвана автобуса, той се качваше на раздрънканата си „Киевка” и запърпорваше за Топлоцентралата.
В късната есен бай Марин докара в мазето си бъчва вино. Негово производство. През лятото всяка събота и неделя с кака Надка отпрашваха с „Киевката” за село. И имало защо. Мазето им бе пълно със зимнина. Бай Марин се хвалеше, че брат му му гледал и прасе. Така че…
Често пъти, като се върнехме от работа, се отбивахме направо в мазето. Бай Марин врътваше чепа, виното шурваше в буркан за компот и бурканът тръгваше от ръка на ръка. Инженерчето Петко бе табиетлия и винаги носеше в чантата я шпек, я пушена сланинка. Савата беше любител на кашкавала и сирената. Като гледах как мераклийски реже с костурата си на равни квадратни парчета кашкавала, как примлясква сладко-сладко след всяко лапване, неволно протягах ръка към това разкошно мезе.
Като обиколеше бурканът два-три пъти компанията, бай Марин се разнежваше, прегръщаше бъчвата, целуваше я шумно и многозначително ни поглеждаше:
- Ех, момчета, момчета, ако знаете колко мъдрост и колко глупост са затворени в тази бъчва, нямаше да сте толкова лекомислени.
Ние си намигахме наистина лекомислено и като нямаше какво да отговорим, хвалехме виното, защото си заслужаваше.
Но изведнъж - засечка. Кака Надка беше усетила нашите набези и прибра ключа от мазето. Върнем се вечер, помаяме се на най-долната площадка, бай Марин вдигне безпомощно рамене и хайде по апартаментите. Само за седмица старият морски вълк неузнаваемо се промени. На работа сновеше напушен като облак. Избягваше разговорите, а споменеше ли Савата за виното, той само махваше ръка и се изпаряваше като дим.
Една вечер, доста късничко, някой звъни на пожар. Отварям. Бай Марин и кака Надка стоят омърлушени, помръкнали. Хайде, рекох си, нещо е станало.
- Гошо, жив да си, оправи инсталацията в мазето - започна с нажален глас кака Надка. - Плъхове ли, мишки ли, са забелили кабела и ако пламне, ще отиде цялата ни зимнина.
Бай Марин е забол очи право в моите. Нищо не разбирам. Аз да оправям на техника бай Марин ел. инсталацията! Мънкам:
- То… добре, како Наде…, но… сега, толкова късно? Дали имам и кабел… Пък и инструменти…
- Моля те, спасявай положението - продума и бай Марин. - Дай ключа - протяга той ръка към кака Надка. - Върви стягай вечерята!
Кака Надка покорно повлича чехлите към долния етаж. Бай Марин блажено притваря очи и шумно изпуска въздуха от гърдите си. Звъни отсреща на Петко. След малко слизаме в мазето да огледаме „забеления кабел”.
И пак сме около бъчвата. И пак бурканчето от компот тръгва от ръка на ръка.
- Защо будалкаш кака Надка?
- Най-безобидното нещо, което можеш да сториш на наивен човек е да го излъжеш - философства бай Марин.
Ние се засмиваме пак лекомислено на поредната му сентенция, хвалим за кой ли път виното и си обещаваме утре вечер да дойдем да оправим „забеления кабел”, който може да направи такава непоправима беля на зимнината на кака Надка, че…
А белята стана на другия ден, късно привечер, малко преди да застъпи нощната смяна. Само за две-три минути Цеца престанала да бърбори и Савата, както винаги, задрямал. Неговият котел гръмнал. Бай Марин по това време се качвал по стълбището. Втурнал се в залата, а там - облак от пара. Савата лежи безпаметен до прозореца. Цеца стене на пода и повтаря неистово: ключ номер осем, ключ номер осем! Бай Марин се хвърлил към централното табло. Ключ номер осем щракнал. И в този миг една огромна панела се стоварила върху него…
След два дни, вместо събрани в мазето около бъчвата с виното, над което бай Марин благоговееше и за което казваше, че съдържа мъдростта и глупостта на човечеството, ние стояхме с наведени глави в близкото до окръжния град селско гробище. Духаше леден вятър и прехвърчаше снежец. Кака Надка ни подаде бутилка с вино и ние, както правехме с буркана от компот, подавахме си бутилката от ръка на ръка и поливахме с гъстата пенлива течност влажните буци пръст над още пресния гроб. Снегът се усилваше и бързаше да скрие от очите на света още една житейска драма.
Беше двайсет и седми ноември, петък, 1971 година.