НА КУРОРТ
Във вилата живеехме седем души. Девойката с къдравата коса, запасният полковник и аз. Останалите четирма не вземат участие в разказа.
Девойката с къдравата коса седеше на прозореца и четеше роман. Полковникът лежеше на края на двора във високата трева и гледаше през два стръка коприва профила на девойката. В рамка от коприва тя изглеждаше навярно още по-непристъпна.
Аз лежах зад полковника. Профилът на девойката се откриваше за мене между ухото на полковника и стеблото на някаква дива лоза.
Когато девойката свърши романа си, полковникът се обърна към мене:
- Тогава, да играем…
Той бръкна в джоба на панталоните си и извади една колода вехти карти. Ние играхме до изгрева на звездите.
На другия ден един от обитателите на вилата купи агне. Той го пусна в двора и смяташе до края на курортния сезон да стане собственик на цяла овца.
Агнето пасеше в двора и блееше от мъка за милата си майчица. Ние с полковника го съжалявахме. Лежахме си в тревата и говорехме за агнето.
На прозореца девойката с къдравата коса започваше нов роман.
Изведнъж полковникът се размърда, проточи шията си и започна да блее.
- Нали - попита той - като същинска възрастна овца?
- Като 53-годишна - си помислих аз.
Полковникът беше на 53 години.
- Вие блеете неподражаемо - отвърнах след малко.
Агнето блееше на средата на двора, полковникът в тревата под дивата лоза. То повдигаше главицата си, изблейваше жално и нерешително пристъпваше към дивата лоза. Когато наближи, полковникът се присегна, хвана го за крачето и започна да му говори утешителни думи.
Девойката остави романа и започна да гледа към полковника.
Това се повтори няколко пъти.
В петък девойката тръгна към селото. Видях я като си взе чадъра. Аз си взех бастуна и тръгнах с нея.
Слънцето печеше. Цветните петна на чадъра играеха по бялата кожа на лицето й.
- Вашият приятел трябва да е много добър човек. Как само забавлява бедното агънце.
- Да, той е на 53 години.
Тя ме погледна.
До селото мълчахме. Може би тя се разсърди?
Два дни стоях в стаята си. Почувствах се обиден. Трябва да отмъстя на този запасен офицер… Цял живот е учил как по-добре се воюва и убива, а сега седнал да утешава сиротните животни. Не, това не бива да се остави така!
И аз ходя в стаята си и се упражнявам в блеене.
На третия ден излязох на двора, избрах си удобно място и легнах. Девойката седеше на прозореца.
- Беее… - изблеях аз и изведнъж почувствах, че блея по-добре от полковника.
- Беее… - се обади агънцето.
- Беее… - продължих аз с истинско настроение.
Ние блеем. Агънцето и аз. Полковникът е изчезнал. Да върви по дяволите със своето неподражаемо блеене.
- Беее… - продължавам аз и поглеждам към прозореца. Девойката чете, но очите й са все на двора.
Но агънцето не приближава. Трябва да е вързано. нещастното, аз ще отида при него.
- Беее - изблеях за последен път и протегнах ръката си, за да хвана агънцето за крачето, както правеше полковникът.
Срещу мене в тревата се надигна мустаката, плешива глава, потна и червена, която кривеше грамадната си уста:
- Беее!…
- Ах, вие ли сте? Но вие блеете наистина съвършено!
- Това сте значи вие… Аз мислех - агънцето… Но вие блеете просто гениално! Поздравявам ви! Къде е агънцето?
- Трябва да са го заклали.
На прозореца девойката се превива от смях.
- Елате да играем карти - предлага полковникът. - Къде се изгубихте?
На прозореца девойката с къдравата коса е затворила романа си и продължава да се смее високо и звънко.
в. „Вестник на вестниците”, бр. 112-113, 29.05.1939 г.
