В БЮРОТО ПО ТРУДА
В БЮРОТО ПО ТРУДА
Все идваше в края на деня.
Оглеждаше се, никой да не види.
Носеше в лявата ръка
диплома, молба и керемида.
Знаех, че е майстор, но сега
нямаше оферти за такива.
Поклащах съжалително глава.
И го виждах, натъжен, да си отива.
Идваше надвечер, все беше страхлив.
Дали от срам? Или от нещо друго?
Бе дребен, пенсионен и плашлив.
Безработен, като всички други.
А днес се мръква вече, офисът затваря.
Дойде оферта, трябва да я съобщя.
Бих искал този чичко, малък и отчаян,
да намери работа. И заваля.
Адресът му взех, почти незаконно.
Вече три дни не беше минавал оттук.
Заваля и си спомних как редеше виновно:
„Не само това, мога да правя улук.”
Така казваше. Дъждът отгоре се лее,
Керемиди ще трябват, тръби и улук.
На адреса обаче видях да се вее
„Скръбна вест” - от роднини и внук.
Най-сетне намерил си работа, чичко.
Вървях под дъжда с един ямурлук.
Валеше ужасно, тъжно бе всичко.
И спрях отведнъж:
Той… още е тук.
ТРЕВОЖНО Е
Колко е лесно да стовариш юмрук
върху някой, изпаднал във нужда.
Да кажеш: Аман от несретници тук!
Всяка несгода е глупава, чужда.
Светът е пълен с несретници.
Един сади цветя, друг пише.
На обяд - сланина върху вестници.
Обувките им скъсани, миришат.
Бетон налива третият.
Четвъртият пести заплата неполучена.
Мечтае пети - клетият,
пенсия да дочака. Има внуче.
Съдбата се излива върху тях -
дъжд, притиснал въздуха за гушата.
За пари е време, време е за грях:
дори поетите ушите си запушиха.
А колко е трудно да бъдеш човек.
Да страдаш, да молиш за прошка.
Доброто е тежък, мъчителен ек
след епоха, родена в похот.
И е трудно да бъдеш добър.
Наоколо - алчност и злоба, и сила.
В недоимък и мъка, в кахъри
всеки ден се облича в сиво.
Лесно едното, другото - трудно.
Философски въпрос, вероятно излишен.
Допуших цигарата. Детето е будно.
Чайникът свири. Тревожно е. Писна ми.
СЛЪНЦЕ
Плисна изгревът като леген вода,
изпуснат от ръката на всемира.
Забърза слънцето по билото - жена,
която трябва да простира.
Колко ли любов и колко страсти
с щипки ще окачи по небето:
омраза, злоба, алчност, сладострастие -
опънати едно до друго на въжето.
На залез хоризонтът е простор.
Притихва времето изпрано, сухо.
Слънцето сега е жълт ковьор,
по който истини мъждукат.
ОТНОВО ЦЯЛ
Тази част от пътя е прекрасна.
Отляво - есен, багри, тишина.
Шофирам бавно, удивен, захласнат.
Не бързам. Не е път, а светлина.
Завивам рязко, тука пътят свършва.
И спирам. Пеш ще трябва да вървя.
Колко спомени у мен възкръсват!
И всички те ме водят към дома.
Тази част от пътя е прекрасна.
Дъб и ясен, лешници, гора.
Отдясно - къщичка, в която раснах.
Стара порта, круша, мирис на трева.
Ей тук се гонехме, играхме жмичка.
През зимата снегът блестеше, бе кристал.
Напролет от високото вода потичаше.
И дворът тънеше в кал.
Оттука тръгват мойте спомени.
И сякаш само тука съм живял.
Пустеят, Боже, мойте корени.
Но само тук се чувствам цял.
