ПРИКАЗКИ

Надежда Радева

Из „Малки приказки за Нани” (2016)

ПРИКАЗКА ЗА БОСИТЕ КРАЧЕТА

Имало две боси крачета - ляво и дясно. По цял ден тропкали - троп, троп, троп… Това всъщност били крачетата на едно момченце, което обичало да топурка с тях по пода - троп, троп, троп. Хубави боси крачета, всяко с малки пръстчета, ходила и петички. Тичали босите крачета, тропкали по земята, но лятото минало, слънцето вече не греело така силно и станало студено. Тогава момченцето взело едни чорапки от шкафа и ги обуло на крачетата. Едно чорапче на едното краче и друго чорапче - на другото краче.
И вече не били боси, а обути.


ПРИКАЗКА ЗА КОФАТА

Имало едно време една кофа. Тя стояла на улицата и хората слагали боклуци в нея. Кой откъдето намерел боклук, пускал в кофата. Така ден след ден кофата се напълнила с боклуци. До кофата стоял и един контейнер. Той също догоре бил пълен с отпадъци. Тогава дошъл голям камион. От него слезли двама чичковци. Те взели кофата, сложили я в камиона и изпразнили боклука. Същото направили и с контейнера. Камионът заминал да занесе боклуците на сметището. А на улицата останали празните кофа и контейнер.


ПРИКАЗКА ЗА ПРАЗНАТА КУПИЧКА

Имало едно време една купичка, която стояла на рафта на голям магазин. Купичката била празна, защото в нея нямало нищо. Веднъж в магазина влязла една баба. Тя видяла празната купичка на рафта, харесала я и решила да я купи.
Сложила я в кошницата за покупки и отишла на касата. Там извадила пари и платила сметката.
Занесла празната купичка вкъщи.
На другия ден решила да я напълни с нещо. Мислила, с какво да я напълни? Казала си - днес моето любимо внуче ще ми дойде на гости. То много обича мляко с ориз. Ето какво ще има в купичката! Отишла в кухнята, взела ориз, мляко и захар, сложила тенджерата на печката и сварила млякото с ориз. После напълнила купичката с вкусния десерт. Когато дошло внученцето, много се зарадвало. Седнало на масата, взело една лъжичка и хоп-хоп изяло всичкото мляко с ориз, чак докато купичката отново станала празна.


ПРИКАЗКА ЗА ПЪЛНЕНАТА ЧУШКА

Имало едно време един дядо. Той живеел на село и отглеждал зеленчуци в градината си. Един ден посадил семена за чушки, защото дядото много обичал да яде чушки. За да порастат бързо, взел една голяма кофа и я напълнил с вода. После излял водата върху семената. Решил, че трябва още вода и отново напълнил кофата. Пак полял чушките. И така - кофа след кофа - пълнел кофата с вода и изливал върху градината и така цял ден.
Накрая много се уморил и легнал да спи.
Когато се събудил на сутринта, какво да види: в градината били пораснали огромни чушки. Ей такива големи! Зарадвал се дядото, откъснал една голяма чушка, изтърбушил я и я занесъл на бабата.
Тя също се зарадвала. Сварила месо с ориз и напълнила чушката. Опекла я във фурната и седнали с дядото да обядват.
Чушката била много вкусна. Също като тази, която ти имаш за обяд.


ПРИКАЗКА ЗА БАБА МЕЦА, БУХАЛА И ЗАЙЧЕТО

Веднъж Баба Меца решила да отиде да се изкъпе в реката. Много я засърбяла козината, която била прашна, защото Баба Меца спяла на земята. Тръгнала през гората, обаче по пътя се загубила и не знаела накъде да продължи. Тъкмо се чудела в коя посока да поеме, иззад едно високо дърво се показал бухалът:
- Буху! Буху! Къде отиваш, Бабо Мецо?
- Отивам на реката да си окъпя кожухчето, да стане чисто, но обърках пътя. Не зная как да стигна.
- Не се тревожи, Мецо, зайчето ще ти покаже посоката! - казал бухалът и извикал заека.
Зайчето тозчас дотърчало.
- Зайко, Баба Меца отива на реката, ти знаеш пътя, заведи я!
Зайчето се съгласило. То бързо намерило пътечката, която водела към реката. Заподскачало весело: скок-подскок, скок-подскок, а след него Баба Меца тежко пристъпяла: дум, дум, дум. Зайко скачал напред - скок-подскок, скок-подскок, а Баба Меца го следвала: дум, дум, дум…
Не след дълго стигнали реката. Баба Меца скочила във водата и се изкъпала.


ПРИКАЗКА ЗА ГОЛЕМИЯ МОРКОВ

Един дядо отглеждал в градината си най-различни зеленчуци. Веднъж купил от пазара семе за моркови. Посял семенцата вечерта и си легнал да спи. През нощта завалял пороен дъжд, окъпал цялата земя. На сутринта - какво да види дядото?
В градината пораснал един огромен морков, стигащ чак до небето!
Събудил дядото бабата. Ела да видиш, рекъл, какъв грамаден морков е поникнал. Станала бабата - що да види? Наистина: морков от земята до небето! Какво ще правим, попитала тя. Да направим супа, рекъл дядото, и отишъл да търси голям нож, та да отреже от моркова.
Търсил, търсил, обаче такъв голям нож нямало. Тогава се запътил към магазина да купи. Гледал, чудил се, най-накрая открил един много голям нож. Решил да го вземе, но ножът бил толкова голям и тежък, че не помръдвал. Върнал се дядото вкъщи да извика бабата. Взели едно въже, отишли в магазина, вързали ножа и лека полека го изтеглили чак до дома. С все сили се напънали, повдигнали ножа и… клъц! отрязали парче от моркова.
Отишла бабата да готви супа, а дядото се зачудил какво да прави с тоя огромен морков.
Решил да го даде на зайците да го изядат. Излязъл на полето и завикал:
- Зайци! Зайци-иии! Елате да си хапнете морков!
Чули зайците, че дядото ги вика, и един по един се затичали към градината му. Събрали се десетки, стотици, хиляди - цялата градина се изпълнила със зайци. Че като се втурнали те с острите си зъбки - хрус, хрус, хрус - за пет минути изгризали целия морков!
Зарадвал се дядото и влязъл в дома си да обядва топла супа.


ПРИКАЗКА ЗА КРАСТАВИЧКАТА И РЕПИЧКАТА

Живели на света две момиченца близначки. Едната се казвала Репичка, а другата Краставичка Били много хубави и послушни момиченца, по цял ден си играели, разхождали се и с любопитство откривали нови неща. Веднъж, както двете сестрички си играели в градината пред къщата, завалял силен дъжд. Пороен и хладен. Репичка и Краставичка бързо се скрили на топличко вкъщи.
Когато дъждът отминал и слънцето отново се показало, на техния прозорец кацнало едно гълъбче. Неговите крилца все още били мокри от дъжда и то треперело от студ.
Момичетата натрошили хляб и го сложили на перваза на прозореца. Гълъбчето протегнало човка и изкълвало трошиците. Докато се хранело, и перушината му изсъхнала, така че то вече можело да отлети. Нахранено с пълна гушка гълъбчето отлетяло. Но не след дълго двете момиченца чули как някой чука по прозореца. Погледнали и що да видят! Гълъбът се бил върнал и с човчица почуквал на стъклото. Зарадвали се близначките и отворили прозореца да помилват птицата.
Репичка протегнала ръка и тогава от човката на гълъбчето се търкулнало малко семенце. И Краставичка протегнала ръка, и в нейната гълъбът оставил чудно семенце. Момичетата взели саксии с пръст и посадили семенцата там. Поливали ги с вода. След месец от саксиите порасли растения. А след още време поникнали плодчета. От саксията на Репичка едно червено кръгло, а от саксията на Краставичка - едно зелено продълговато. Откъснали ги, измили ги, нарязали ги с ножче и направили салатка. Опитали я - била много вкусна!
Всяка от сестричките кръстила растението на своето име - червеното - Репичка, а зеленото - Краставичка.
Така се появили на света репичката и краставичката, които днес наричаме зеленчуци.


ПРИКАЗКА ЗА БАНАНИТЕ

Бананите растат в Африка на големи дървета, наречени палми. За бананите се грижат маймуните. Понеже са малки и пъргави, бързо се катерят по палмите и оглеждат бананите. Ако е необходимо, ги поливат с лейки. А пък в Африка е много топло, по цял ден слънцето грее и помага на бананите да узреят и да станат жълти. Когато са почти узрели, маймуните се качват и започват да ги берат в големи кошници. После старателно ги подреждат в кашони, запечатват ги и ги занасят на пристанището.
На пристанището чака един голям кораб влекач. На него натоварват много хиляди кашони с банани. Когато напълнят добре кораба, той потегля в големия океан и пътува дни наред, за да стигне бреговете на Европа - нашия континент.
Разтоварват всички кашони на брега, а оттам ги пренасят с големи камиони - тирове до всички европейски страни. Така бананите идват и до България. Камионът разнася банани по магазините и супермаркетите, откъдето всеки може да отиде и да си купи колкото килограма иска.


ПРИКАЗКА ЗА ПАЛАВОТО ГУЩЕРЧЕ

В един слънчев ден палавото гущерче, което живеело с майка си в дълбока дупка под една циментова ограда, помолило:
- Мамо, мамо, пусни ме да изляза навън да се поразходя малко!
- Добре - казала майката, - но внимавай, защото навън слънцето пече силно, да не стоиш дълго на слънчево място!
Изпълзяло малкото гущерче от дупката и тръгнало да се разхожда насам-натам. Колко светло било навън, колко топло! Радвало се гущерчето на топлината и светлината и съвсем забравило съвета на майка си. Напротив - избрало си едно хубавичко, огряно от слънцето местенце, излегнало се там и неусетно… заспало!
Минали часове, докато се събуди. А през това време слънчевите лъчи така изсушили кожата на гущерчето, така изгорили цялото му гръбче, че когато то най-сетне се събудило, от болка не могло да помръдне. Цялата му кожа била препечена, суха и се лющела на люспи. Горкото гущерче! Как сега да се прибере вкъщи? Опитало се то да пълзи лека-полека, усещало как кожата го сърби и боли, но какво да прави?! Бавно и полека успяло да допълзи
до дупката и се шмугнало вътре.
Като го видяла майка му какво е опърлено, се изплашила, но понеже била майка, знаела какво трябва да прави в такива случаи. Бързо взела един
крем балсам и намазала хубаво цялата кожа на гущерчето. И така го мазала няколко дни, докато кожата му напълно оздравее.
Оттогава нататък палавото гущерче вече знае: когато излиза на разходка, не се застоява дълго време навън, въпреки че обича слънцето. Лятно време и ти можеш да видиш такова гущерче, което бързо се шмугва в дупката си.