НОМЕР 313
Не повярвах на ушите си. Стоях в третата редица на петия блок, втори по ред и не помръдвах. Размърдаха се съседите, някой спомена името ми. В това време заместник-началникът на затвора Мирчанов, вече с гневна нотка, високо повтори:
- 313, пет крачки пред строя!
Промуших се и тръгнах със строева крачка. Беше лято, бях бос. Само преди час бях се върнал от цеха и си правех сметка след проверката да се отбия в умивалнята, да освежа краката, да наплискам лицето и да лягам. В производствения цех, уреден близко до затвора, бе задушно. От оксижените, с които заварявахме разните части и жички на електромерите, миришеше на изгорял бакелит. В този цех беше събрана “техническата мисъл” на затвора - инженери от всякакъв вид: машинни, електричари, че дори лесоинженери. Вървях към заместник-началника на затвора, а гледах застаналия до него началник на охраната капитан Пъчев и прехвърлях през ума си “колегите” от цеха. Кой, кой ме е наклепал? Че приказвахме против режима в затвора - приказвахме. Че се присмивахме на ограничеността на управниците му - присмивахме се. Кои бяха днес около мен и какво ли съм надрънкал, та ме изкарват пред строя? А знаеше се, че провежда ли вечерна проверка Мирчанов, че извика ли някого отпред, карцера не му мърда. Той бе дребнав и зъл човек и само дебнеше да се заяде за нещо.
Застанах на пет крачки от него и извиках ясно и отсечено:
- Гражданино началник, 313 се явява по ваша заповед!
Кимна на капитана с глава, оня ми даде знак с показалец да го последвам. Вървя след Пъчев, а мисълта ми още прехвърля “колегите” от цеха, където сглобяваме електромери, производство на батерийната фабрика в град Никопол. Кой? Кой ме е натопил?
Вместо към карцера, капитан Пъчев кривна към едноетажната къщичка на охраната. Той бутна открехнатата врата с лакът, силната електрическа светлина ме удари в очите и аз по навик ги прикрих с длан.
- Влизай, влизай, Георги.
Трепнах от изненада - той знае името ми? От половин година съм тука, бях отвикнал да чувам името си. В затвора е така. Имена няма. Има номера.
- И така, ти защо си тука, Георги?
Боже Господи, пак ли почват разпитите? Три месеца преди да ме изправят пред Окръжния съд в град П., следователите не се умориха да ми задават един и същ въпрос: как е станала злополуката в Топлоцентралата, при която загина човек? Защо не съм предотвратил? Не съзнавам ли вината си?
- Заради този, дето клати гората! - отговорих.
Кривнал глава на едното рамо, капитан Пъчев ме изгледа остро.
- Значи, заради този, дето клати гората, а?
Замълчах. Съжалих, че изпуснах горната фраза. Вместо едно денонощие без хляб и вода, ще ми тръсне три.
- Абе, май че всички сме тука, заради този, дето клати гората…
Сега аз ококорих очи. Между впрочем, сред затворниците вървеше мълвата, че капитанът е лашнат тук, в девета глуха, да дослужи за пенсия. От едно близко село бил. Не случаен човек - баща му бил ятак на партизаните. Попаднал по негово настояване в милицията. Иначе нямал мерак ни да служи, ни да учи някакъв занаят. Когато нахълтали младите момчета от Школата в Симеоново, него започнали да го използват за запушване на дупките. Като гледах състава на охраната, май че беше така. Половината милиционери бяха на неговата възраст. И те на доизживяване. Но другата половина бяха млади, наперени сержантчета, които си правеха с капитан Пъчев каквото поискат - смигаха си зад гърба му, глухи бяха за заповедите му, а с нас, затворниците, се държаха грубо и жестоко. Дори в цеха, където бяхме уж “отбрани хора”, охраняваше ли ни някой от младоците, вървеше като копой след нас и когато изтичвахме до клозета.
Гледах капитана и размишлявах над последните му думи. Звучаха като на обречен човек. Той така и изглеждаше. Синьо-жълтото му, подпухнало лице издаваше нездравост. Ръцете - с широки длани и дебели пръсти - немощно висяха покрай невиждалия ютия панталон. Раменете бяха старчески приведени. От цялата фигура лъхаше отпуснатост, безволевост.
Той се обърна, отвори двукрилия гардероб, смъкна от закачалката гимнастьорка със сержантски нашивки, после хвърли на масата и шапка с кокарда.
- Обличай ги.
Зяпнах с отворени уста.
- Обличай ги и не питай. И аз имам проблеми. Моите хора тука съвсем се изоглавиха. Един отишъл да си полива царевицата, друг градината. А аз кого да кача на Първа кула?
Мислех, че се шегува, но когато взе от пирамидата и автомата и го постави до гимнастьорката и шапката, аз невярващо разперих ръце:
- Гражданино началник, какво правите? И сигурен ли сте, че нощес няма да отворя портала? Ми тия осемстотин тюрмаджии до утре ще сгърнат из цялата страна! Нали ще те одерат жив!
Нещо като усмивка трепна около изпръхналите му, побелели устни:
- Рецидивистите са заключени с девет катинара. Половината от другите са все свестни хора като тебе. И цяла нощ да стои отворен портала, няма да мръднат…
След няколко минути бях на Първа кула. На главата - милиционерска шапка. На плещите - поизбеляла гимнастьорка. Панталона - на раета. През гърдите - автомат. При това с пълнител. И в пълнителя - 32 патрона. И разсъждавам: защо съм тук? И защо аз? Тоя бай Пъчев с ума си ли е? И наистина ли той е тука, заради тоя, дето клати гората?
За себе си бях сигурен, сто пъти по сто, че нямам вина за аварията в ТЕЦ-а, при която загина бай Марин. Всички знаеха инструкцията наизуст. При спиране на котела за ремонт и за да се включи отново в мрежата, подгрявката трябва да почне от една смяна и да бъде завършена при същата смяна. Бях в отпуск по болест. Когато ми позвъниха в къщи и съобщиха за белята, веднага долетях с жигулата. Главният инженер, младо и самонадеяно момче, мига на парцали. Какво, защо, как? Дума не може да обели. После се разбра. Първата смяна започнала загрявката по обед. Втората застъпила следобед в пет и веднага включили котела в общата мрежа. Ще гръмне, разбира се. Студено и топло прави взрив!
Инженерчето имаше хора и отърва затвора. Аз, коскоджамити началник, робувах на истината, не потърсих връзки и ми лепнаха три години и половина.
Изправен на първа кула, гледам през прозорчето осветения двор на затвора. На различните ъгли се чернеят другите кули. Номерът е такъв: дворът осветен - кулите на тъмно. Все пак съзирам контурите на “колегите” по другите кули. Предполагам, че ще ги видят и затворниците от помещенията, ако се загледат. Но те няма да се загледат. Аз вярвам на бай Пъчев. Той така ми и рече, когато тръгвах по спираловидната стълба на кулата. “Важното е да се мярка човек горе!”Да се мярка? О, Боже, дотам ли сме я докарали? Ами, ако река наистина да извърша това, което на шега подхвърлих на капитана? В мен още тлее обидата от несправедливостта на съда. Кариерата ми беше съсипана. От Партията ме изключиха. Прозвището “затворник” ще върви подир мен докато съм жив. Двете ми деца ще чуват зад гърба си: “На затворника синовете!” Наистина ли половината зад решетките са “все свестни хора като тебе”, както преди малко подхвърли бай Пъчев? И ще ги оневиня ли, ако сляза долу и отворя главната порта? С изключение на западното крило с рецидивистите, всички други помещения са отключени. Дали наистина никой няма да тръгне?
Не бях сигурен. Не знам дали е сигурен в представата си за затворниците добрия, нещастния, в омръзналата му вече служба, капитан Пъчев. И какво въобще става в редовете на пазителите на обществения строй в нашата мила България? Такава разпуснатост не е ли първи признак на разпада?
Махнах с ръка и отпъдих споходилите ме черни мисли. За сетен път се уверих, че този, който мисли за последствията от нещо, никога не го прави. Пък и съмваше. Електрическите лампи по високата каменна ограда угаснаха. Слънцето извираше вече зад далечния морав хоризонт, а за мене - затворник номер 313 - започваше един топъл августовски ден на 1989 г.
