ВЪЗЕЛЪТ
Патата беше обикновен човечец, нисък, с оредяла коса и сиви очи, в които светлината се отразяваше по особен начин, сякаш се страхуваше да проникне по-дълбоко, за да не се изгуби във вечните сенки на мрака. Беше живял дълго, но не толкова, че да открие тайната на живота, за което всеки път казваше, че има две неща, които не е постигнал, едното е тази проклета тайна, която все му убягва и второто нещо е онзи възел на старото му въже, наследено от баща му и от дядо му, който той все още не е развързал.
Любознателният му съсед, чието име не запомних, често мърмореше, че въжето не е на бащата или дядото на Патата, а на неговия прадядо, който бил пират в китайските морета, откъдето донесъл въжето, но го пропил в кръчмата, която пък била собственост на прадядото на Патата, навремето богат човек, който също се опитвал да развърже прочутия възел, най-интересното нещо в това забравено от бога селце, в сенките на което няколкото му жители също са се превърнали в корави възли, сиреч не умират въпреки изтичащото време за учудване на пощаджията от съседното голямо село, който веднъж в седмицата идва с велосипеда си, за да донесе някое заблудено писмо.
През същото това лято, през което аз преминах през селото подобно Евлия Челеби, от всичките тринайсет жители беше останал само Патата, който, подобно тринадесетия войн Ибн Фадлан, пленен от мисълта за вечна слава, седеше замислен пред къщата си с наведена над старото въже глава.
- Този възел не може да се развърже! - мърмореше, а гласът му плашеше птиците, които подскачаха наоколо в търсене на храна.
След това важно заключение селото отново потъваше в безмълвието на тишината, не нарушавана от нищо, защото към него вече нямаше път след срутването на голямото свлачище, известно още от времето на Чорбаджи Марко, ако не и преди това.
Разговарях няколко минути с него. Патата беше ме запомнил от последното ми идване и, загледан все така упорито в огромния възел на корабното въже, каза:
- Разбра ли за свлачището? Най-после тръгна, проклетото. Видях го как ми се озъби, обърна ми гръб и се повлече надолу, затрупа пътя, че и оврага затрупа, сега там има насип, но няма вода, оттук вече и вода не тече, земята е изсъхнала, суха е като мен, а виж, този проклет възел нищо му няма, все такъв си е, не се променя сякаш е вечен, а може и да е такъв.
За миг изпитах съжаление, но си спомних, че Патата не обича да го съжаляват, при предната ни среща беше казал, че ще се гордее, ако остане последен жител на селото, само със своя възел, направен някъде в китайските морета и донесен чак до тук от пират, чието име никой не е запомнил, но неговото, на Патата, ще запомнят, защото той ще развърже проклетия възел, ако преди това другото свлачище, което ръмжи високо над селото, не го затрупа, виж го, погледни на запад и ще усетиш злобата му, заради него искаха да преместят селото, но сега вече няма нужда, то така и така не съществува, закриха го, държавата го закри, не може да има село с един жител, и той, Патата, го е разбрал, само този възел да беше развързан…
Няколко месеца по-късно прочетох кратка бележка в един от местните вестници, в която се описваше намирането на тялото на Патата, починал както си е седял пред къщата насред пустото село, до него намерили старо корабно въже с разрязан на две огромен възел, а във възела блестял малък бисер, искрял като огромна сълза, която се канела всеки миг да се откъсне и да полети към вечността заедно с Патата, който, както потвърдил патологът, умрял в резултат на инсулт, вероятно в мига, в който видял бисера, поставен там преди безброй години и лежал във възела още толкова, докато той, Патата, а и преди него дядо му и баща му се опитвали да развържат проклетия възел сякаш от това зависел не само техния, но и живота на безброй поколения, създали това село и изчезнали заедно с него.
