БЪЛГАРИТЕ ОТ ТРАКИЯ И СПОГОДБИТЕ НА БЪЛГАРИЯ С ГЪРЦИЯ И ТУРЦИЯ

Светла Караянева

Противобългарската политика на Атина и Ангора. Две речи на Димитър Попниколов, Елховски народен представител в XXII ОНС, произнесени на 29 март 1928 г.

Димитър Попниколов е една от ярките личности в плеядата тракийски деятели, чието дело трябва да бъде достояние и пример за всеки потомствен тракиец и българин. Роден през 1880 г. в Карахадър, Лозенградско, в семейството на видния духовен деец и революционер Никола Бъчваров, той посвещава целия си живот „на ползу роду”, минавайки през борбите за национално освобождение, създаването на Тракийската организация, дълга и ползотворна педагогическа практика, участие в отговорната работа на Народното събрание.

Брат е на известния войвода Яни Попов, друг негов брат, Илия Попниколов, почива в Одринския затвор с присъда за революционна дейност.

Самият Димитър Попниколов получава високо за времето си образование - българската гимназия „Д-р Петър Берон” в Одрин, СУ “Св. Кл. Охридски” /философия, педагогика, история/, две години специализация в Швейцария, Франция, Белгия.

През 1918 г. в Одрин организира и открива Учредителния събор на Тракийската организация и е избран за председател на нейния Върховен комитет.На мирната конференция в Париж през 1919 г. представя мемоар за Тракия, а през 1922 г. е представител на тракийските бежанци на Лозанската конференция.

Основател и гл.редактор на в. „Тракия”, автор на книги за Преображенското въстание и Одринска Тракия. Неоценима е и дългогодишната му педагогическа дейност - директор на училище, развиващ напредничавата педагогическа мисъл - с написване на учебници, издаване на педагогически книги и списания.

Всеотдайно посветен на възпитанието и образованието на българската младеж. Дългият, многостранен и съдържателен житейски път на изтъкнатия тракиец приключва в София през 1978 г. За високите си заслуги през 1975 г. е удостоен с орден НРБ - първа степен.

Обект на настоящето изложение са две речи на изтъкнатия народен представител, изнесени пред българския парламент през м. март 1928 г. В тях с политическа компетентност и полемична страст се изобличава противобългарската политика на Атина и Анкара, осъществена в спогодбата Моллов - Кафандарис, която урежда отношенията между Гърция и България, и Ангорския договор за „вечно приятелство” между Турция и нашата държава.

Спогодбата Моллов - Кафандарис е подписана през декември 1927 г. Гръцкото правителство приема да изплати имотите, изоставени от българите след двете национални катастрофи в Западна Тракия и Егейска Македония.

Предоставените на българската държава суми изобщо не възмездяват цялата оставена собственост. Бежанците получават в наличност само 10 %, а останалата част е под формата на облигации.

С това се узаконява обезбългаряването на Западна Тракия. На практика Гърция прогонва с варварски насилия и жестокости и онези българи, които все още не са се изселили.

Тъй като трагедията на беломорските българи, изтръгнати от благодатната земя на дедите си, е неизмерима, ще спомена само факта, че при подписването на Ньойския договор България е заставена да подпише и конвенция за „доброволното” изселване на етническите малцинства от съответните държавни територии.

Така гръцката дипломация не престава да твърди, че българите, които са се изселили от Гърция, не са бежанци, а емигранти, напуснали доброволно родината си. Насилието създава право.

Тази година Ангорският договор за „вечно” приятелство между България и Турция изпълни достолепната 90-годишнина. Обговарян и тълкуван многократно юридически на високо държавно ниво, оспорван и проклинан от хиляди българи, изоставили принудително имотите си в Източна Тракия, този позорен документ в новата ни история е поредното доказателство как една малка държава с древна история може да покаже чудеса от храброст на бойното поле и да бъде унизена и чудовищно ощетена на масата на преговорите.

Как може в началото на XX век пред лицето на Европа безнаказано да бъде избивано като в скотобойна и прогонвано от вековните си селища мирно, трудолюбиво, замогнало се с труда си население, което култивира земеделие, развива скотовъдство, строи черкви и училища, развива занаяти и търговия, постига култура на самоуправление. Единствената вина на тези хора е, че се наричат българи и отстояват българското си самосъзнание.

Въвлечени във въстания и войни, повдигани и с благородни пориви, и с користни цели, тракийските българи заплащат с реки от кръв свещеното си право на свобода и независимост, лишени са не само от имотите си, но и от възможността да се върнат в отечеството си. Престъпление, за което няма давност.

Както и да се нарича - разорение, погром, геноцид - то не трябва да се потулва и премълчава, а да се воюва неуморно за неговата юридическа квалификация, за международното му популяризиране и признаване. За съжаление именно въпросът за геноцида над тракийските българи не е движен успоредно с постъпателното движение за решаване на източнотракийския имуществен проблем.

Защото същината на юридическия спор е около термините „изселници” и „бежанци”, две категории, които имат различен статут в международното право.

Буква В от протокола към Ангорския договор, цитирана и от самия Димитър Попниколов в речта му от 1928 г., гласи: „Недвижимите имоти от какъвто и да е вид, принадлежащи на българите от европейската територия на турската република, с изключение на Цариград, които са се изселили в България след 5/18 октомври 1912 г. до подписването на настоящия протокол, както и недвижимите имоти от какъвто и да е вид, принадлежащи на мюсюлманите от териториите на Отоманската империя, откъснати вследствие на Балканската война, които са се изселили в Турция след 5/18 окт. 1912 г. до подписването на настоящия протокол, ще останат собственост на държавата, в чиято територия те се намират.”

За всеки непредубеден човек е ясно, че прокудените от Тракия българи са спасявали живота си с бягство под размахания турски ятаган. Че не е мислимо да търсиш нотариални актове, когато падат главите на старци и пеленачета.

Едно такова пеленаче в есента на 1922 г., при повторното бягство от Източна Тракия, където българите са се върнали за две години по клаузите на Севърския договор и военната окупация на Гърция, е Папани Козарова. Дълги години тя проучва, отстоява, воюва с нестихващ ентусиазъм за правото на собственост, отнето от източнотракийските бежанци с Ангорския договор.

В събраните от нея и публикувани внушителен брой документи /вж. сборника „Източнотракийският имуществен проблем”, издание на „Съюза на тракийските дружества в България”, София, 2007 г./ се възправя гора от „мъчнотии”, чието преодоляване се оказва действително мъчителна, непосилна на моменти и безрезултатна до днес работа.

Потъвайки в дебрите на различни тълкувания, макар че в международното право статутът на бежанец отдавна е разграничен от статута на изселил се, читателят остава с впечатлението, че се касае за бягащи изселници - оксиморон, какъвто е и настоящото словосъчетание „умерена опозиция” в Сирия или „хуманни бомбардировки” от недалечното минало на Сърбия.

А именно признаването на геноцида, извършен съзнателно и целенасочено от страна на турската държава през 1913 г. в Източна и Западна Тракия, би потвърдил безапелационно и факта, че в случая може да се говори само за бежанци, а не за доброволно и планирано изселили се българи.

Но да се върнем към далечната 1928 г. и Обикновеното народно събрание. Понятието „геноцид” все още не е изковано, ала живата, нестихваща болка за изтреблението на „българското племе” и прогонването му с огън и меч от родните места в Тракия е подтикът за убедителното полемично слово на Димитър Попниколов.

Той съпоставя двете безплодни години след ратифицирането на съмнителния Ангорски договор със сключения най-после през 1927 г. турско-български договор за търговия и мореплаване, при това за една година.

За жалост очакванията на българската общественост, че Ангорският договор ще възстанови нормалните търговски отношения между двете съседни държави, че българските производители ще се върнат на големия пазар в Цариград, до който те не са имали реален достъп дори и като съюзници на Турция в Първата световна война, не са се сбъднали.

В този смисъл не са се оправдали големите жертви, направени от българското правителство при подписването на документа през 1925 г. От друга страна, подчертава депутатът, ангорското правителство много ревниво запазва и осигурява търговските интереси на Турция, позовавайки се на Лозанската търговска конвенция от 1923 г., за да отхвърли някои български искания.

Дори с чл. 6 и чл. 7 Турция си осигурява по-благоприятни условия за транзитна търговия, отколкото България. Д. Попниколов подчертава, че търговският договор не може да се разглежда като един изолиран акт, че той трябва да бъде преценяван във връзка с отстъпките, направени с Ангорския договор за приятелство, който в чл. 3 предвижда сключването на търговска конвенция между двете договарящи страни, както и да се разглежда във връзка с постановлението на МС от 17 януари 1928 г. относно имотите на изселниците.

Проточилите се във времето търговски преговори дават основание на депутата да смята, че едно тълкувание на МС на споменатата буква В от протокола към договора за приятелство е дадено вследствие оказан натиск от турска страна за правото на собственост на изселилите се мюсюлмани.

Според новото тълкувание на МС запазват правото си на недвижима собственост в новите територии на царството, първо, мюсюлмани, изселили се от тези територии преди 5/18 октомври 1912 г. или след 18 октомври 1925 г.; второ, мюсюлмани, които са напуснали новите територии между тези две дати, без обаче да са се настанявали в сегашните територии на турската република.

По този начин се правят твърде големи отстъпки на Турция. Повече от половината от имотите на изселилите се от Разложко и Неврокопско мюсюлмани, считани досега за българска собственост, трябва да бъдат върнати, защото те не са се изселвали в пределите на днешна Турция.

Това тълкуване е съвсем неоправдано както от морално и юридическо, така и от национално и държавно гледище.

Д. Попниколов припомня на народното представителство, че Турция изгони през 1913 г. всички българи от Източна Тракия, като подложи на сеч цели села, какъвто е случаят с историческото село Булгаркьой, и като обсеби всичките им движими и недвижими имоти, богатата зърнена реколта, пълни хамбари с жито, пълни изби с вино, цялата гроздова реколта, живия и мъртвия инвентар и пр.

Депутатът цитира сведенията, събрани от Министерството на външните работи от изгнаниците, според които имотите на източнотракийските българи възлизат на: къщи и др. покрити имоти - 34 062; ниви, ливади, лозя и др. - 1 961 440 декара, гори и пасища - 216 042 декара; едър добитък - 131 231 глави, дребен добитък - 649 431 глави.

А според официалните сведения на Министерството на земеделието и държавните имоти, турските притежания на изселилите се от новите земи мюсюлмани възлизат на: къщи и др. покрити имоти - 3607; ниви, ливади, лозя и др. - 285 821 дка и 3 ара; гори и пасища - 1 224 дка и 17 ара.

Съпоставката разкрива огромните загуби на българските бежанци от Източна Тракия. Изчислени според тогавашните оценки и като се включат житната реколта, виното, гроздето, живият и мъртвият инвентар, вредите и загубите от 1913 г. насам възлизат на около10 милиарда лева, докато имотите на турските изселници възлизат на около 600 млн лева.

Така на турската страна се отстъпват имоти за около 10 млд лева, а на българската - за около 600 млн лева, като с новото тълкувание на МС тази цифра се намалява близо наполовина и повече, така че българската държава, косвено и бежанците, ще бъдат допълнително ощетени.

Във връзка с изключителното ощетяване на източнотракийските българи депутатът смята, че Народното събрание би проявило справедливост и човечност, ако приеме направеното от него предложение за изменение на последната алинея на чл. 50 от закона за селскостопанското настаняване на бежанците.

„Материалните придобивки на Турция от Ангорския договор са очевидни - продължава пледоарията си Д.П. - Но тя се стремеше да постигне и морални придобивки. Чрез договора за приятелство тя искаше да ликвидира с едно варварско дело, извършено от младотурците през 1913 г. и да унищожи основите на българските права върху Тракия, към която от векове насам беше устремен нашият народ и който с бляскавите си победи през 1912/1913 г. из тракийските полета и с превземането на одринските твърдини идеше да завърши една вековна борба и да възвърне и осигури правата на българския народ върху Тракия, както и българския излаз на свободното Бяло море.

Ангорският договор за вечно приятелство не беше договор между две равноправни държави, а беше акт на насилие от турска страна над българския народ. съпроводен с големи жертви от наша страна. И затова нам е съвсем необяснимо защо и сега се правят нови отстъпки на Турция.

Тя не само че изгони всички българи през 1913 г. и присвои имотите им, но и ония, които временно бяха напуснали родината си и след това се прибраха отново и работеха мирно и тихо, бяха изгонени от ангорското правителство.

То изгони дори и българи, които никога не са напущали родината си, каквито случаи имаме с българи от Лозенград и село Деркос, които работеха в компанията, доставяща вода за Цариград и бяха останали там и след настъплението на Енвер паша. Имотите на тия българи бяха присвоени и раздадени на турски преселници от Делиормана без каквото и да е обезщетение.

И въпреки това българското правителство прилага Ангорския договор, като връща имотите на мюсюлмани, попадащи под буква Г на протокола, а ангорското правителство и до днес отказва да въведе във владение българите от Тракия, които са се изселили преди 1912 г., както и ония от Мала Азия и цариградската префектура, макар че те имат право да разполагат с имотите си.”

Изводът е, че България не получава очакваните компенсации със сключения едногодишен търговски договор и той не може да оправдае големите жертви, дадени от българска страна. Подчертава се крайно националистическата турска политика, която системно отстранява чужденците от участие в икономическия живот на страната и покровителства само своите сънародници и местното производство. Не бива да си правим илюзията, че нашата търговия ще заеме предишното си място на турския пазар, предупреждава Д. П.

В края на речта си видният тракийски деятел обобщава,че имотните права на тракийските изгнаници не могат да бъдат пожертвани. Даже и при наложените на България конвенции, каквато е конвенцията за доброволното изселване, тия права са запазени, като в чл. 2 е постановено: „Упражнението на правото за изселване не ще накърни имотните права на изселниците, тъй като тия права съществуват в момента на изселване.”

Отбелязана е и точната, своевременна реакция на Тракийската организация, която моли правителството договорът да не се ратифицира и предупреждава,че в случай на ратифициране на несправедливата договореност българската държава би следвало да обезщети източнотракийските изгнаници, като им изплати равностойността на имотите или най-малкото им даде една безвъзмездна помощ срещу нанесените им вреди и загуби, която се равнява на стойността на турските имоти, отстъпени на българската държава срещу тези на източнотракийските изгнаници.

Уви, договорът е ратифициран, а наследниците на източнотракийските бежанци и до днес на са получили обезщетение за принудително оставените си имоти. Защото принципът на Макиавели, че политиката няма връзка с морала, продължава да бъде в сила.

Може ли България като член на ЕС да се противопостави на приемането на Турция в този съюз поради неуредени междусъседски отношения? Ще бъде ли най-сетне адекватно поставен и решен въпросът за геноцида на тракийските българи?

Или всичко ще заглъхне като прекрасния химн на Тракийската организация, чийто автор е самият Димитър Попниколов:

На стража, синове тракийски!
Зора разсява робски мрак.
Сиротна, майката робиня
синовно да прегърнем пак.
Тя чака ни, с свещена клетва
заклела ни всред кръв и дим!
Ний Странджа ще ли да забравим,
полето, родний край любим?