СЛЪНЧЕВА ЛЮЛКА

Виолета Михова

До голям слънчев прозорец живееше едно добро момиченце, с топли очи и слънчево сърчице. Като всички деца и то ходеше на училище, само че се връщаше оттам с една неизплакана сълза в очите.

Накрая на седмицата събираше всички неизплакани сълзи в шепичка и ги поставяше до големия слънчев прозорец. Всяка неделя едно белоснежно облаче слизаше тайно от небесната вис и попиваше следите на тънкото стъкло.

Един ден облачето реши да не си отива, а да остане на земята и да си поиграе с детето. Помаха му с белите си пухкави ръчички и го покани да се поизправи до прозореца. Момиченцето долепи носле до големия слънчев прозорец и за първи път се усмихна. Протегна болните си пръстчета чак до сърчицето на облачето.

Затанцува в меката му прегръдка и забрави за болката. Слънцето им подари два топли лъча, от които облачето и детето си изплетоха въженце на дълговечна обич.

На другата сутрин доброто момиченце не бе толкова тъжно, тръгвайки за училище. Знаеше, че до големия слънчев прозорец ще го чака да се върне едно топло облаче.

Класната стая също не бе толкова мрачна. Момиченцето седна на своя чин и зачака темата на своята учителка. Тя го погали нежно по косичката и мило го подкани да работи. Пръстчетата на момиченцето мъчно се справяха с немирния химикал, който все изскачаше из тях, сякаш се надсмиваше на болката. Една сълзичка се търкулна по бледата му бузка. Учителката я докосна и потъна в нея.

Взе тетрадката и написа: - Обичам те, мило дете! Ще се справим заедно.

Усмихна му се с големите си добри очи, в които момиченцето позна своето облаче.