ПЪТУВАНЕ КЪМ ДЕТСТВОТО

Григор Джаникян

превод от арменски език: Елизабет Кечян

У нас има една стара, много стара Библия. Такава Библия има във всяка арменска къща и ако вашата по някакви причини е изгубена, потърсете я в паметта на опожарените манастири. Нашата Библия е на 300 години.

На последните й страници има описани такива зловещи истории и разпънати на кръст Исуси, че до тях бледнеят даже Голготата на Исус Христос и неговият венец от тръни.

Тези истории са написани от моите предци на различни диалекти, с треперещи пръсти и с ужас в избледнялото мастило. Сега е трудно да си представим облечени в черно и ухаещи на тамян старци, но те добре са познавали мен, защото точно към мен са отправени техните записки.

Отворете Библията на раздел женитба, раждане или смърт и ще прочетете историята на моя прадядо, който преди няколко столетия е напуснал кървавия Агън и станал скитник. Не знам точно кога той е направил това, което е мислил и очаквал, но едва ли е разбрал как завинаги е променил съдбата на нашия род.

В нашата Библия не са отбелязани годината и мястото на неговата смърт. Знае се само, че след 100 години негов син пристига в Родосто уморен и болен и решава да живее под чуждо име в покрайнините. Все пак турците го намират и - разбирайки, че не е възможно да го накарат да си смени вярата, публично го обезглавяват. Но оправният ми дядо вече е успял да има къща и четири деца. Едно от децата му е моят баща.

В раздел „Женитби” срещу неговото име са записани имената на три жени и 16 деца. Бил е още жив в утрото, станало по-късно известно като 24 април. Разбира се, тогава все още не е могъл да си представи какъв е този ден. Заключил вратата, сложил ключа под камък и с 16-те деца тръгнал на път. Какво станало после? Добре знаете. Само не е ясно как е останал жив.

Нима е истина, че той - според баба ми най-плашливият човек в нашия род, десет дена се е крил под телата на мъртвите… Поел си дъх чак на другата страна на Босфора - в българския град Хасково.

Казах ли ви, че бягството на прадядо ми от Агън е съдбоносно за нашия род? Сигурно забелязахте, че оттогава моите деди все бягат отнякъде за някъде. Но колко е можело да продължи това, след като светът не е голям колкото страшната им участ? Горкият ми дядо полудя.

Дни наред ходеше из улиците на оживения град без надежда някой да разбере езика му или той да разбере езика на някого. Може би не е била тази причината да полудее, но какво да се прави, полудя.

Затова, когато баща ми репатрира в Армения, построи дом - доста голям за четиричленното ни семейство и устойчив при най-силното земетресение, ние с недоумение вдигахме рамене, когато по цял ден дядо пееше „Бам поротан” и обикаляше около цветята в двора или мяташе заровете на таблата.

Как така една къща го направи щастлив? Да, той беше щастлив и това чувство не го изостави и на смъртното му легло. Да бяхте видели изкривената му усмивка, криеща болките на агонията…

„Сине, моля те, кажи на дядо ти, на прадядо ти, на прапрадядо ти, че паметта им е жива.” Аз бях длъжен да изпълня желанието на баща ми така, както той на своя баща и така до последния от нас, който изпълнява последното желание на баща си. Това е свято задължение на всеки мъж от нашия род. Но баща ми не успя да ми каже как да намеря дедите си.

В семейната Библия срещу техните имена са написани имената на градове, до които е трудно да стигнеш. От Буенос Айрес до Мелбърн и от Адис Абеба до Хасково.

Може би ще кажете, че е нелепо да търсиш по цял свят изгубени хора, особено когато това е желанието на един умиращ старец. Но какво можех да направя - този старец беше баща ми.

Горките ми предци 300 години чакат вест. Ще ме разбере този, който понякога насън вижда блуждаещи сенки и чува гласа на близките.