Тихомир Йорданов

Декорирането на страната ни с паметници на царе и генерали, възседнали коне и набучили небето на мечове и саби, вече се шаблонизира. Ето, че и в Добрич се възвиси бронзовото изваяние на генерал Иван Колев, защитник на Добруджанската ни земя през Първата световна война.

С щръкнали мустаци и оголена сабя (в нечовешки ръст - 6 метра) скулпторът Александър Хайтов е качил смръщения генерал на добре охранен кон (генералът е от кавалерията) и го е принудил да стъпи върху тесния пиедестал. Виждали сме много такива изваяния „по света, и у нас”.

И във Варна има такъв паметник, нарочен за Цар Калоян, който пръв присъединил града към българската държава. Сюжетът е от т.н. „скитащи сюжети”. Не е оригинален.

Позата е героична, вцепеняваща зрителя така, както е вцепенен върху коня си и генералът, който иначе е препускал по фронтовете на войната. Генералът си заслужава почестите. Но не за това е думата ми.

Проблемът, мисля аз, е естетически и, разгледан от такава страна - творчески. Защото както избори не правят политиците по-разумни, така и предпочитането на едно произведение, било то и на изкуството, не прави автора му по-талантлив отколкото даденото му „от Бога”. Ще кажете: Тези неща нямат връзка помежду си. „Имат, имат…” - ще възразя аз, напомняйки, че вече са насрочени и избори.

Но понеже започнах с този паметник в гр. Добрич, ще продължа за него. На който и да е автор, не бива да му се подсказва какво и как да го направи. Той си знае! И все пак, ако аз бях автор на такъв паметник за генерал от кавалерията, щях да го изобразя слязъл от седлото и дружески да отърква потното си лице в гривата на коня, или пък благодарно да потупва задницата, на която е седял, додето препуска към славата си, за която от него не се е искало друго, освен оцеждаща се по сабята кръв - все едно чия е.

Ето, че ми дойде наум онова гениално стихотворение на поета с проядените от туберкулозата дробове. То е за величието на подобно препускане към вечността:

„… вий слезнете от конете и земята целунете,
възцарете вечна обич, вечна правда на света!”

(Хр. Смирненски)

Май, че за това беше думата в началото. Въпросът все пак е и от творческо естество.