ЦЕНЗУРАТА ВЧЕРА – ЦЕНЗУРАТА ДНЕС

Найден Вълчев

Имах в онова време, което сега наричаме „вчера”, едно стихотворение за зимата и пролетта. Зимата трупа преспи, бушува, пък пролетта й казва, че въпреки всичко - тя ще дойде. Зимата съска, свирепее, - „но аз не мога да не дойда” й повтаря пролетта. След следващите вихрушки и го потретя дори.

Някакъв опасен намек ли съзираха редакторите - в „Литературен фронт”, в „Пламък”, пролетният „Копнеж” не проби. След време едвам „го пробута” Добри Жотев в „Стършел”.

Имах една закачка, в която се заяждах с гъвкавите позиции на оперативната критика. Гледам в „тетрадката по всичко” - било е около 1978 година. Там се казва: - Преди време, когато Анастас Стоянов беше секретар на Съюза на българските писатели, печатът веднага беше наводнен от рецензии за него. Влагайки и своите усилия към общокритическия ентусиазъм аз написах шега:

Рецензенти, кяр ще падне. Дайте газ!
Всеки по писание за Анастас!

Не успях да я напечатам, защото не била принципна и била много лична.

Години време след това секретар на Съюза стана Лъчезар Еленков. В печата пак се явиха много рецензии за него. Влагайки и своите усилия към общокритическия ентусиазъм и поучен от критиците аз преработих своята „епиграмка в рамка”. Дано е станала принципна и нелична. Дано сега успея да я напечатам. В този си нов вид тя звучеше така:

Рецензенти, кяр ще падне. С още жар!
Всеки по писание за Лъчезар!

Само че пак не видя бял свят.

Но това беше „вчера”. Сега ми приемат във вестник „Трета възраст” разговор и строфи за пенсионера. В тях се казва:

Косите ти са бели,
животът ти е чер,
а Бойко пак се цели
във теб, пенсионер.

Излиза вестникът и гледам:

Косите ти са бели,
животът ти е чер,
а някой пак се цели
във теб, пенсионер.

Защо така, бе? - питам девойката. - Пазя си хляба, ми отвръща. Плаха е като сърна. Може би е права: ще я сгромолясат за нищо. А генерал дьо Гол сутрин гледал вестниците и се заливал от смях като виждал как са го окарикатурили художниците. Но това било във Франция.

Минали са две-три години след „Трета възраст”. Сега е септември 2016. Разказвам за това в друго интервю за вестник „България днес”. Цитирам споменатата строфа и я виждам и тук не с „Бойко”, а с „някой”.

Крача с вестника в ръка, утрото е есенно приятно, пълно със свобода на словото.