СМЪРТТА НА ЧАЙКАТА
СМЪРТТА НА ЧАЙКАТА
Тя лежи на пътя - тъжно-бяла
топка слънце, ведрина и сняг,
морска волност, просто неуспяла
да си вземе сбогом с тебе, бряг;
с лодките,
с рибарите по кея
и с морето -
с поглед синеок…
Чайки разтревожени над нея
пишат своя объл некролог…
Туй въртене! Таз почти човешка
мъка! Туй докосване със гръд -
мъртвата дано с криле разреже
въздуха и тръгне пак на път…
Тя мълчи. И обръча се скъсва.
И дълбоко в синьото трептят
чайките, от весел бриз разпръснати…
Колко кратко птиците тъжат!
ПРЕДПРАЗНИЧНА ВЕЧЕР
Сетният смях, прокънтял в коридора,
сепна заспалите млади липи;
сетните стъпки и сетният говор
синият пролетен здрач разтопи.
Празни тъмнеят заводските зали,
зали без ритъм, без говор, без звук.
Дремят машините, сякаш разбрали,
колко е пусто без хората тук.
***
Гнездо, гнездо, защо трепериш ти,
какво таиш в две шепи пух и слама?
Тъй пусто днес, нима ще осветиш
отново песен? Песен или драма?…
Отвесен дъжд ще те засипва с прах,
ще съска змийски в тебе самотата.
Ах, двете птици с малките до тях,
как освещават истински гнездата!…
ПЕСЕН НА МОРЯКА
Полярната звезда е горе…
Морякът също е звезда -
за миг изгрей над близки хора
и блесне в бездни от вода…
Помни ме, чуваш ли, помни ме
и в труден час, и в трудни дни!
Аз кръстих тук на твое име
небе и бури, и вълни.
На теб раздялата ни кръстих
и верността си кръстих пак,
че пътищата пo са къси,
очакват ли те дом и бряг!
Шумят вълни неумолими,
тече край мене път суров.
Помни ме, чуваш ли, помни ме
като звезда, като любов!
МОНОЛОГ НА ХАЙНРИХ ШЛИМАН
Сега спокойно мога да умра.
Земята, обич и загадка моя,
скъпернишки разкри пред мен недра
и на света най-после върнах Троя.
И аз бях роб на грижи, но в беда
целта ни води, да не гасне само!
В небето ми по-хубава звезда
от Троя
до преклонна възраст нямах.
С два стиха аз до нея се добрах -
от оня зрящ слепец и грък, от Омир…
Спокойно вече мога да умра.
Желая ви и с ваште Трои допир!
***
Край себе си задгробен глас дочувам -
пълзи и змийски съска този глас,
очите също змийски… Изтъгувах го.
И жив във мене го погребах аз!
Живот до Юда бе. На студ и мислене.
С полулюбов. И тъмни страхове.
А търсех празник! И да светят бисерно
големите лирични часове…
Задгробен глас в задгробен свят ме връща/
Не искам, неее! И сам не съм добре,
но мъртвите си имат мъртви къщи,
а моята мирише на море…
***
… А може без вила и собствен твой дом,
възможно е, щом сетивата
са жадни и крачиш все още пешком
по облия гръб на земята…
Зад земните мерки, зад зримата вис
усещаш процеси всевишни.
Но тъй ли си точен и брезово чист
с природата, както бе Пришвин?
Струи съвършенство от хълм и капчук,
прегръщат се ручеи братски…
Ти крачиш едва и отнасяш оттук
най-трайното свое богатство!…
Източни Родопи,
февруари, 1981
ЕДНО МОМЧЕНЦЕ ПЛАЧЕШЕ…
И ти навлезе в кръга на тъгата,
какво те обиди, момченце?
Че то, ако всеки реши да изплаче
набраните сълзи, тежко ни!
Най-бесните жълти потоци ще ревнат.
Реки ще задавят морето.
И морски вълни - хищни сини акули,
надушили бедната суша,
жестоко ще гонят, застигат, разкъсват
дървета и къщи, и хора -
в мига, ако всеки реши да изплаче
набраните сълзи…
Засмей се!
ПАНТА РЕЙ
И мястото е също. И морето.
И чайките - сняг в август по брега.
Но днес като прибой бучи тъга,
залива вълнолома на сърцето.
Да, пясъкът… Как тя се бе преляла
в искрите му… Как бе запазил той
от пръстите на хищника-прибой
отливката на празничното тяло!
Как чайки, сякаш гроздове ракети,
потъваха в зениците ни тук…
Ей, вечен бряг!… От моя бял юмрук
изтича пясък, хладен и безцветен…
***
На Данчо Данев
Оня не беше пристигнал да пие.
Бъдещ ли, бивш ли съпруг,
чашчица водка (възможно ракия)
си взе. И я стисна в юмрук.
Другите маси трещяха и вряха.
Пийнали, кой ще ги спре.
Оня погалваше чашката плахо -
остров сред бурно море:
чашка, тъй женствено гладка, побрала
спомен безсмислен, а скъп.
Май се прощаваше с някакво тяло
с горда и мирова скръб.
(Беше обърнат към себе си, беше
целият болка. И с а м!)
Галеше чашката, но не крещеше.
Как бе в скръбта си голям!
Тихо плати и си тръгна, не вкуснал
устните стъклено зли,
спомнили може би нечии устни…
За този човек ме боли.
***
Как плачат тези плачещи върби!
Каква печал: сълзи-листа валят
в реката мътна… Тя се наскърби,
замаяна тече по своя път…
И хората са плачещи върби,
отпуснали сломено върхове
над светлите и сбъркани съдби
на свойте дъщери и синове…
Върби и хора, хора и върби…
Като река замаяна тека
помежду бряг върби и бряг съдби -
приел съм вече участ на река…
***
Е, не получихме много, но нищо.
Все пак сме имали будно огнище -
обич горихме, видения, вопли -
друг, в друго време, на тях да се топли,
друг, в друго време, там да открива
колко е тъжна и колко красива
мъжката чест - неподкупна и бедна!
Ето, оставяш на своя наследник
не куп пари, не имоти, не слава,
а шепа думи само оставяш…
***
Тичам в себе си отдавна: виждате - искря от пот;
тичайки, настигам бавно тоя бясно бърз живот…
Помня битки… Мъдро гледам изтощителния път;
вдишвам въздух от победи, тъй надбягвам свойта смърт…
Спра ли, задушен от вести, не за час - за миг един,
поглед би от мен изместил в паметта си моя син…
Тленно тяло - без предели. Щом държа - ще издържи,
че победи омъдрели то на бъдните дължи…
Тичам в себе си, не спирам: има край сърцето, знам.
Ох, преди да експлодира, вест за утре да предам!…
