КЪМ ПЛЕННИЧЕСКИЯ СТАН

Владимир Манасиев

Късният есенен ден начена да тъмнее. Нощта скоро щеше да замени деня. Ние се движехме към позициите, които бяхме напуснали неотдавна през една мрачна нощ, но вече като заложници. Нашите части бяха отминали напред.

Не бях добре ден-два, та изостанах назад. Възседнал коня, яздех сам по прашното шосе, унесен в нерадостни мисли. Разрухата при Добро поле угаси и сетния пламък на надеждата. В душата ми беше пусто и тъмно.

Навремени прелетяваше птица и с горък писък изчезваше над пустинното поле. И мракът в душата ми се сгъстяваше. И негли само споменът по недавнашно свидно минало крепеше духа ми и ме караше да чувствувам как отново, сред пепелта, се ражда една нова надежда, готова да размаха волно криле. На душата ми стана по-леко, ала нуждата от близък другар на сърцето нарастваше. Цели дни вече как яздя, без да съм промълвил нито слово с някого.

Самотата начена да ми тежи като кошмар. Моят поглед блуждаеше из пустинното поле, което сякаш нямаше край. Стори ми се, че яздя седмици, месеци и че никога няма да стигна лагера.

Някъде в далечината започна да се мержелее градът. Изначално се мярна кубе на църква, а сетне по-ясно и по-ясно в здрача наченаха да се открояват отделни къщи. Трепнах, дръпнах юздата, пришпорих коня. Той започна да подскача като че се пробуди от дълъг сън. Искаше ми се да стигна колкото е възможно по-скоро, преди нощта да метне черно крило над града.

Когато наближих града, между краката на уморения кон се засуети голямо мършаво куче, вървеше покрай коня, гледаше ме в очите и радостно размахваше опашка. Устремен напред, не му обърнах внимание. Нещо повече, извиках му да се махне и го подритнах с крак. Но то ту тичаше край коня, ту подскачаше край него. Когато слязох от коня, то скочи върху мене и ме обгърна с предните си крака. После заподскача и залая, обзето от необяснима радост.

Слисах се. Що да сторя? И го помилвах по главата, а то още по-несдържано залая и заподскача. Неговото настроение ме завладя, стори ми се, че срещнах „близката душа”, за която толкова дни копнеех и ми стана леко и радостно.

Замислих се. Какво ли изживяваше това изпустяло куче? За кого ли ме взе? Едно беше ясно - това безприютно куче беше наше. Подхвърлих му последния къшей хляб, що имах. То го налапа лакомо, замаха опашка като да ми поблагодари и пак ме загледа с топли очи. Помилвах го отново и се метнах върху коня. Когато потеглих, подсвирнах му. Исках да върви с мене: - нашата участ беше еднаква. С него щеше да ми бъде по-лек пътят към неизвестността.

Навлизах от улица в улица и всеки миг поглеждах кучето. То ме следваше неотлъчно.

Напуснах града.

Нощта беше черна като сажди. Ние вървяхме по прашното шосе. Беше тъй тихо, тъй глухо! Навремени само конят изпръхтяваше с ноздри и отново настъпваше властна тишина. Сякаш небето и земята се бяха слели, тъй ниско виснеше мрачното небе. Навременни до слуха ми стигаха невнятни викове и сещах как сърцето ми замираше в боязън.

Напрягах слух да позная тия викове, ала напусто. И не знам защо, стори ми се, че това са душите на загиналите по тия места, които викат за отплата… По едно време кучето залая. Спрях коня и се вслушах. Може би приближаваше някой? Ала не чух нищо. Полето беше се така тихо и глухо.

Защо ли залая кучето?

Спомних си преданието, което разказва, че падналите денем в битките, нощем отново стават и маршируват към родния си град… Дали на среща ми не идваха те? Дали техните глухи стъпки не чу кучето?
Това никога няма да узная.

*
Много късно през нощта стигнах пленническия лагер, където трябваше да остана. Когато слязох от коня, кучето заподскача около мене и радостно заскимтя. Легнах. То се сви до краката ми и отпусна глава. Умората и сънят го бяха сломили. Дълго наблюдавах как гърдите му се издигаха и спущаха и то пъшкаше глухо, сякаш до слуха ми достигаше хъркане, идещо изпод земята. Умората и изтощението надвиха и мене. Заспах дълбоко.

На сутринта, щом си отворих очите, потърсих кучето. Беше приклекнало до леглото и ме гледаше с топлите си очи. Спомних си, когато мама сутрин идваше да ме събуди за училище, но не се решаваше да прекъсне съня ми и присядаше на леглото, докато сам се пробудя. Стана ми мило. Наченах да милвам кучето, да му говоря, ала то само скимтеше радостно и махаше опашка. Може би разбираше моята тъга. Очите му се навлажниха, но то ме гледаше нямо.

От него ден ние заживяхме сравнително спокоен живот. Моите другари не ме оставяха сам. Прекарвахме заедно всеки ден. Седяхме пред моята палатка. Южното слънце беше още силно. Припичахме се и водехме дълги и интересни разговори. Но еднообразните сиви дни започнаха да ми тежат. Чувствувах се в клетка. И шегите, и разговорите, и околността - всичко загуби цена. Мъката за дома все повече и повече нарастваше. Имах само едно желание: - да се завърна с кучето, но не би!

Лагерът пламна от епидемия. Всеки нов ден все повече и повече пленници заболяваха. Смъртта размаха волно коса. Колко млади живота покоси тя! Уплахата беше голяма. Скръбта ни беше стиснала за гърлата и напразно искахме да заплачем. Ако можехме да заплачем, може би щеше да ни стане по-леко. Кой знае!

Една нощ кучето, което спеше пред палатката, започна да вие. Пробудих се и излязох. Нямаше никой наоколо. Нощта беше ясна и тиха. Зловещото виене се понесе над целия лагер, за да увеличи страха. Отново от много страни се чуха викове и ругатни. Като ме видя, кучето престана да вие и се сви виновно при краката ми, без да смее да ме погледне.

Прибрах се в палатката, но не можах да заспя. Мисълта, че някаква злочестина ме дебне, ми отне съня. Моят ням приятел предугаждаше злото, ала безсилен да го отстрани, виеше от мъка… Изнурен, по-късно заспах.

На другия ден не можах да се приповдигна: - главата ми се виеше, тялото ми изгаряше от висока температура.

Бях така отпаднал, че нямах сили дори да извикам. Мятах се безпомощен насам-натам и се повече се убеждавах, че е дошъл и моят край. Да, моите часове бяха преброени! Смъртта е може би около палатката и всеки миг може да влезе и да каже своето повелително „хайде”! Поне да имах глътка вода! Устните ми бяха попукани от жажда. По тях се стичаха капчици алена, топла кръв. Очите ми горяха. Лежах по гръб, загубих представа за времето. Нощ ли бе или ден? Не е ли все едно.

Лежах и чаках смъртта, а тя се не идваше. Може би е из другите палатки, може би почива някъде. Толкова работа има тука… Кой знае! Някой се промъкна в палатката: - кучето. Напразно исках да го помилвам: - ръката отказа да се
повдигне. Гледахме се мълчаливи. Стана ми и радостно, и болно. Радостно, че не съм сам, болно, че пак ще остане само и ще се лута насам-натам гладно, измъчено.

Невярната болест не можа да ме откъсне от живота. Връзката ми с него, види се, беше здрава. Минаха дни и аз вече можах да ставам. Бях така много отпаднал, че за дълго не можах да се държа на краката си, сякаш не бяха моите крака, които пребродиха надлъж и шир Македония. Но стига ми това, че мога да седя пред палатката, да пуша, да чета и да се препичам на есенното слънце.

Радвах се като дете, че живея. Всичко сега ми се виждаше по-иначе. Разговорите, шегите, околността - всичко отново доби смисъл и цена и аз гледах с ненаситни очи, а вечер до късно не можех да заспя. Какво ли не ми минаваше през ума!

Беше празник. Излязох от палатката и бавно, бавно започнах да се движа напред. Беше ми радостно, че вървя, че краката ме държат, но все още не се решавах да се отдалеча много от палатката, ала опиянен от тази нова радост, се повече и повече се отдалечавах. Един другар ми разказваше някакъв интересен сън. Слушах го унесен и замечтан, кучето тичаше пред мене, също обзето от някаква странна радост. Така в унес, ние стигнахме до помещението, в което квартируваха французите.

Съвсем неочаквано, едно породисто охранено куче излезе от бараките и се спусна настръхнало срещу моето куче. Бях убеден, че ще пострада и се побоях. Подсвирнах му, ала в момента, когато то се обърна, другото се нахвърли настървено отгоре му. Започна страшна борба. От всички страни заприиждаха френци и наши. Образувахме голям кръг около борещите се кучета, очаквайки с трепет изхода на жестоката борба. Тя така много ни развълнува, че ние подскачахме от нетърпение да видим края, като че ли от него зависеше всичко…

Борбата ставаше все по-жестока и по-жестока, а ние все по-неспокойни. Кучетата се хапеха немилостиво. С викове французите насърчаваха тяхното куче, а ние - нашето. Моментът беше страшно величав. Набраната болка намери отдушник… Настръхнали ние насърчавахме нашето куче, убедени в щастливия край на неравната борба. По едно време кучето на французите започна да губи сили. Това ни подлуди от радост. Някой подхвърли:

- Едро, ама… само се перчи… ще видите, че нашето ще го тръшне…

В този момент нашето куче захапа другото за врата със страшна сила. Миг - и тяхното грохна наземи. Нашето куче застана до него, разтърси снага и се заглежда на всички страни. Когато ме видя, приближи ме и замаха опашка. Очите му бяха налети с кръв. Дишаше тежко. Ние бяхме радостни, удовлетворени…

Когато се опомних, започнах да милвам кучето - единствената награда, която можах да му дам. Милваха го всички.

Французите дигнаха трупа на тяхното куче и го отнесоха някъде недоволни, засрамени и сърдити.


сп. „Завети”, г. 3, кн. 7, 1936 г.